Прозрение

Преди няколко дни по съвет на София Ецио бе започнал да препрочита Дантевия „Ад“. Беше го чел като ученик, но не го осъзнаваше докрай, понеже по онова време други теми вълнуваха ума му. Сега обаче книгата му се струваше като откровение. Когато прочете и последния стих, я остави с въздишка на задоволство. Погледна към София. Тя седеше, очилата бяха кацнали върху носа й, а очите й сновяха между оригиналната карта, помощната литература и бележника, в който си водеше записки. Той я наблюдаваше как работи, но не я прекъсваше, толкова вглъбена изглеждаше тя в загадката, която разрешаваше. Ецио взе отново книгата. Реши да продължи с „Чистилище“. В този момент София вдигна очи и му се усмихна.

— Харесва ли ти поемата?

Той й се усмихна в отговор, остави книгата върху масата до стола и стана.

— Кои хора е осъдил да страдат в ада?

— Политически опоненти, хора, които са го предали. Перото на Данте Алигиери пронизва дълбоко, нали?

— Да — Отвърна Ецио замислено. — Изящен начин да отмъстиш.

Не искаше да се връща към реалността, но спешното пътуване, което му предстоеше да предприеме, го притискаше. Не можеше обаче да направи нищо, докато не получи вест от Сюлейман. Все още не беше съвсем сигурен дали да му се довери. Колебанията му обаче се бяха поуталожили. Каква полза щеше да извлече Сюлейман, ако го предаде? Седна отново, взе „Божествена комедия“ и намери мястото, докъдето беше стигнал.