Избави ни от злото
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Шоу и Кати Джеймс #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-255-8
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Избави ни от злото». Краткое содержание книги:
Шоу, познат от трилъра „Цялата истина“, е сътрудник на тайна разузнавателна организация, която му възлага да предотврати пагубната сделка. Единственият му шанс да го направи е най-невероятното място — туристическо селище в Прованс. Но Шоу няма представа, че и някой друг преследва Уолър във Франция по съвсем различни причини. Реджи Кемпиън е член на нелегална британска групировка, която раздава собствено правосъдие за престъпления към човечеството. Тя знае истинската самоличност и националност на Уолър и не възнамерява да го предаде на властите, а да го убие.
Без да подозират за мисиите си, Шоу и Реджи се впускат в дуел на нерви, ум и актьорски дарби. Но дали Уолър не се досеща за целите на двамата безгрижни богати туристи.
Той се облегна назад и дълбоко си пое дъх. Нямаше никакви възможности за действие. А Джейни сигурно беше с Уолър точно в този миг. Или дори вече беше мъртва.
47
Докато се разхождаха по улиците на Русийон, Уолър подхвърли:
— Сякаш нещо те мъчи.
Реджи го погледна. Бяха пристигнали поотделно — тя караше с колата си след колоната от неговите автомобили. Русийон се отличаваше с целия чар на типичното провансалско селце, но към това се добавяше и ярката охра на повечето къщи.
— Просто съм уморена. Снощи не можах да спя много добре.
— Надявам се, че причината за това не е нещо, което те тревожи.
Той беше облечен с дънки и бяла риза, пусната над колана, и носеше кожени сандали. Голата му глава беше покрита с панамена шапка, за да защитава бледата му кожа от слънцето. Общият ефект предполагаше мила приветливост, но Реджи по някаква причина не можеше да я възприеме.
— Сигурно просто е закъснял ефект от часовата разлика. Но това селце наистина е красиво. Никъде не съм виждала такива цветове.
— Майка мие родена тук — заяви гордо той. — Спомням си това място много добре, защото идвахме често, когато бях малък.
Реджи спря да разгледа картината зад една витрина, но в действителност мислеше за друго. Питаше се как Фьодор Кукин беше успял да избяга през Желязната завеса, за да идва тук като малък — или по-скоро как родителите му бяха успявали да организират такива пътувания. Нали тогава придвижването е било строго ограничено. Баща му сигурно е бил много високопоставен в комунистическата партия, за да му позволят такава свобода. Освен това Реджи се питаше как така една французойка от Прованс се е омъжила за партиен функционер от Украйна. От друга страна, може би просто я лъжеше. Това всъщност беше много по-вероятно.
— Харесва ли ти картината? — попита Уолър зад рамото й.
Реджи продължаваше да разглежда мирната пристанищна сцена, изобразена на платното.
— Много по-приятна е от творбите на сеньор Гоя.
— Да, но този художник никога няма да има неговата слава. Гоя е направил голяма и важна услуга на света.
Тя се обърна към него.
— Как така?
— Живял е в трудни времена. Война, бедност, жестокост. Затова е рисувал кошмари. Както вече ти споменах, той е използвал маслени бои и платно, за да напомня на света за злото, което съществува. Това е важен урок, който никога не трябва да забравяме, но за съжаление сме твърде нехайни.
— От опит ли говориш?
— Чел съм много злощастни истории и знам, че трябва да се избягват на всяка цена.
— Да, но предполагам, че понякога това е невъзможно.
— Разбира се, че ще говориш така — ти си американка. Вие сте световна сила и можете да правите каквото поискате.
Реджи не беше сигурна дали наистина забеляза проблясък на завист в очите му, когато каза това, или просто й се стори така. Той я хвана за ръката.
— Разбрах, че скъпият ни Бил е заминал.
Реджи едва не дръпна ръката си.
— Наложи се да се прибере вкъщи. Семеен проблем.
— Тогава ще направя каквото мога, за да запълня липсата му.
Реджи го изгледа внимателно, после се насили да се усмихне.
— Не давай обещания, които няма да можеш да изпълниш.
— Никога не го правя.
— Добре, а къде живеехте със семейството ти, когато идвахте тук?
— Ще ти покажа.
Те продължиха през центъра на селцето. След около четвърт километър Уолър я поведе по някаква изтъркани стъпала и спря пред малка къща с дървена врата и два прозореца на фасадата.
— Ето тук — каза той.
— Много е симпатична.
— Баща ми почина в тази къща.
— Господи, съжалявам.
— Не се съмнявам, че и той съжаляваше.
Уолър отново я хвана за ръката.
— А сега да обядваме. Насам. Всичко е уредено. Трябва да хапнем нещо леко, защото вечерята ще бъде солидна.
— Явно обичаш да контролираш нещата.
— На този свят има водачи и хора, които ги следват. Това е естественото състояние на нещата. Нали не искаш някой, който е роден за последовател, да си присвои ролята на водач? Или обратното?
— Предполагам, че зависи от въпроса къде искаш да отидеш.
— Ти си странна млада жена.
— Чувала съм и по-лоши неща за себе си.