Дори насън не виждаме покой
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дори насън не виждаме покой». Краткое содержание книги:
Анка спря, почака го и му подаде шепа ягоди. Антон си взе само три.
— Вземи си още — каза Анка.
— Благодаря — отвърна Антон. — Обичам да ги бера една по една. А Дева Катя, общо взето, си я бива, нали?
— Зависи — каза Анка. — Когато всяка вечер на един човек му се казва, че краката му са ту кални, ту прашни…
Тя млъкна. Беше му чудно хубаво да върви с нея, да бъдат рамо до рамо из гората, да я докосва с голи лакти и да я гледа — колко е красива, сръчна и необичайно дружелюбна и какви големи сиви очи с черни мигли има.
— Да — каза Антон и протегна ръка да свали една блеснала на слънцето паяжина. — Нали нейните крака никога не са прашни. Разбираш ли, ако и тебе те носят на ръце през локвите, и ти няма да се окаляш…
— Че кой я носи?
— Хенрих от метеорологическата станция. Познаваш го, един здравеняк с бели коси.
— Вярно ли?
— Какво се чудиш? И дечурлигата знаят, че са влюбени.
Те пак млъкнаха. Антон погледна Анка. Очите на Анка бяха като черни цепнатинки.
— И кога я е носил? — попита тя.
— През една лунна нощ — без всякакво желание отвърна Антон. — Но да не вземеш да се раздрънкаш.
Анка се усмихна.
— Никой не те е бил през устата, Тошка — каза тя. — Искаш ли ягоди?
Антон машинално сграбчи ягодите от изцапаната със сок малка длан и ги напъха в устата си. Не обичам дърдорковците, помисли си той. Не мога да понасям плямпалата. Изведнъж намери аргумент.
— И тебе някога ще те влачат на ръце. Приятно ли ще ти бъде, ако хората започнат да плещят за това?
— Откъде ти скимна, че смятам да дрънкам? — разсеяно каза Анка. — Аз изобщо не обичам дърдорковците.
— Слушай, какво си наумила?
— Нищо особено — Анка сви рамене. След малко поверително му съобщи: — Знаеш ли, ужасно ми е омръзнало всяка вечер по два пъти да си мия краката.
Горката Дева Катя, помисли си Антон. Това не ти е сайвата.
Те излязоха на една пътечка. Пътечката водеше надолу и гората ставаше все по-тъмна и по-тъмна. Тук буйно растеше папрат и висока тучна трева. Дънерите на боровете бяха покрити с мъх и бели като пяна лишеи. Но със сайвата шега не бива. Един прегракнал глас, в който нямаше нищо човешко, неочаквано изрева:
— Стой! Хвърляй оръжието — ти, благородни доне и ти, дона.
Когато сайвата пита нещо, трябва веднага да й отговориш. С точно движение Антон събори Анка в папратта, търкулна се и залегна зад един гнил пън. Прегракналото ехо още кънтеше по дънерите на боровете, а пътеката беше вече пуста. Настана тишина.
Антон, легнал настрани, въртеше макарата и опъваше тетивата. Изтрещя изстрел и върху него се посипя смет. Прегракналият нечовешки глас съобщи:
— Донът е улучен в петата.
Антон запъшка и вдигна крак.
— Не в тази, в дясната — поправи го гласът.
Чуваше се как Пашка се киска. Антон предпазливо надникна иззад пъна, но в полутъмната зелена каша нищо не се виждаше.
В този момент се чу остро изсвирване и шум, сякаш падна дърво.
— Уау… — сподавено завика Пашка. — Милост! Милост! Не ме убивайте!
Антон веднага скочи. Насреща му из папратта заднишком излезе Пашка. Ръцете му бяха вдигнати над главата. Анкиният глас попита:
— Тошка, виждаш ли го?
— Като на длан — одобрително отвърна Антон. — Не се обръщай! — викна той на Пашка. — Ръцете на тила!
Пашка покорно сложи ръце на тила и заяви:
— Нищо няма да кажа.
— Какво трябва да правим с него, Тошка? — попита Анка.
— Сега ще видиш — каза Антон и седна удобно на пъна, като сложи арбалета на колене. — Името! — изджавка той с гласа на Хекса Ирукански.
Пашка направи с гръб знак на презрение и неподчинение. Антон стреля. Тежката стрела с трясък се заби в клона над главата на Пашка.
— Охо! — извика Анкиният глас.
— Казвам се Бон Саранча — призна си Пашка с половин уста. — „И тука сигурно ще падне той — един от тези, дето бяха с него“.
— Известен насилник и убиец — поясни Антон. — Но той никога нищо не прави даром. Кой те изпрати?
— Изпрати ме дон Сатарина Безпощадният — излъга Пашка.
Антон презрително каза:
— Ей тази ръка сложи край на смрадливия живот на дон Сатарина преди две години в оброчището „Тежките мечове“.
— Дай аз да му забия една стрела — предложи Анка.
— Съвсем забравих — бързо каза Пашка. — Изпрати ме всъщност Арата Красивият. Обеща ми сто жълтици за главите ви.