Синя луна
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-953-2
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Синя луна». Краткое содержание книги:
Решена да го спаси, Евър пътува до мистичното измерение Съмърленд не само за да разкрие тайните от вековния живот на Деймън, но и за да проучи Хрониките на Акаша, които ще й дадат отговори за миналото и бъдещето… и за промяната им.
Настъпването на Синя луна — второто пълнолуние в рамките на един месец, дава на Евър рядката възможност да постигне нещо невероятно.
Но кое да избере — да се върне назад във времето и да предотврати катастрофата, в която загива семейството й, или да спаси Деймън, който се състарява с всеки изминал ден и е загубил способностите си?
Сядам и през следващите петдесет минути местя поглед от часовника към вратата и обратно. Тревогата ми нараства с всяка изминала секунда, а въображението ми рисува безброй картини, всяка една по-страховита от предишната. Най-после звънецът бие и аз бързам към кабинета по история. Откривам, че Роман също го няма, и страхът ми преминава в паника.
— Евър — повиква ме господин Миноз и аз заставам до него, все още загледана в празното място на Роман, превита на две от силната болка в стомаха. — Имаш много материал за наваксване.
Виждам, че иска да поговорим за отсъствието ми вчера, за поведението ми през последните дни и разни други неща, които не ме интересуват сега. Затова се правя, че не съм го чула, бързам към вратата, пробивам си път през тълпата, тичам към паркинга и си отдъхвам, когато го виждам. Не, не него, а колата му. Лъскавото черно беемве, за което се грижеше толкова много, сега е покрито с дебел слой прах и кал и е оставено извън зоната за паркиране.
Въпреки окаяния му вид аз го гледам, сякаш пред мен е най-красивата кола на света. Защото е ясно, че щом колата му е тук, значи и той е тук. И всичко е наред.
Зад гърба ми се разнася дълбок плътен глас:
— Извинявайте, но не трябва ли да сте в час?
Обръщам се, срещам погледа на директора Бъкли и измънквам:
— Д-да, но… първо трябва да… — и соча към колата на Деймън, сякаш ще направя услуга не само на него, но и на цялото училище.
Но Бъкли се интересува повече за такива кръшкачи като мен, отколкото от неправилното паркиране. Все още под въздействието на последната ни среща, когато Сабин успя да промени наказанието ми от изгонване до временно отстраняване от училище, той присвива очи и казва:
— Имате два варианта. Първият е да се обадя на леля ви и да я помоля да излезе от работа, за да дойде тук, вторият… той прави пауза, опитвайки се да покачи напрежението до краен предел, въпреки че не е нужно да си медиум, за да се сетиш какво следва — Вторият е да ви придружа до клас. Какво предпочитате?
За миг се изкушавам да избера първия вариант, само за да го видя какво ще направи, но се отказвам и тръгвам след него към клас. Обувките му пружинират по асфалта на училищния двор, после продължават по коридора до кабинета на господин Миноз. Той отваря вратата и аз веднага поглеждам към мястото на Роман. Той е там, смее се и клати глава, когато минавам покрай него на път за мястото си.
Господин Миноз, който до този момент вече трябва да е свикнал със странното ми поведение, продължава да упорства, вдига ме и ме кара да отговоря на безброй въпроси върху изучаван и неизучаван материал. Толкова съм заета с мисли за Деймън, Роман и предстоящото си заминаване, че отговарям като робот, виждам отговорите в главата му и ги повтарям, без да се замисля.
И когато ме пита:
— Кажи ми, Евър, какво вечерях снощи?
Аз казвам автоматично:
— Две парчета стара пица и чаша и половина кианти.
Забелязвам, че съм се издънила чак когато той зяпва срещу мен.
Всъщност всички зяпват.
Всички, освен Роман, който се засмива още по-силно. Звънецът бие и аз тръгвам към коридора, но Миноз застава пред мен и ме поглежда любопитно.
— Как го правиш?
Вдигам рамене, сякаш не знам за какво говори. Но веднага ми става ясно, че няма да ме остави. Въпросът го мъчи от седмици.
— Как правиш така, че знаеш всичко? — втренчва се в мене той. — Как знаеш отговорите на исторически въпроси, за които не сме учили?
Навеждам глава, поемам дълбоко въздух и се питам какво толкова ще стане, ако му подскажа истината. Тази вечер напускам неговия свят и има голям шанс той никога да не си спомни за това. Защо тогава да не му отворя очите?
— Не знам — свивам рамене. — Аз лично нищо не правя. Информацията и образите сами се появяват в главата ми.
Той продължава да ме гледа, колебае се дали да ми повярва, или не. Нямам време, нито желание да го убеждавам, но искам да го зарадвам с нещо за сбогом, затова казвам:
— Например знам, че не бива да се отказвате от книгата си, защото един ден тя ще бъде публикувана.
Той отваря уста и ме гледа ококорено, мислите му се люшкат между надеждата и недоверието.