Заразата
- Автор: дел Торо Гийермо, Хоган Чък
- Серия: Напаст #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Studio Art Line
- ISBN: 978-954-92533-1-3
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Заразата». Краткое содержание книги:
Всички сенници на прозорците са спуснати.
Всички светлини са загасени.
Всички канали за комуникация мълчат.
Екипите на земята не могат да дадат отговор какво се случва и затова на помощ е извикан екип от центъра за борба с биологичните зарази. Доктор Еф Гудуедър, ръководител на спешното звено, приема обаждането и се качва първи на борда на самолета. Това, което открива, смразява кръвта във вените му.
В една заложна къща в Испански Харлем бившият професор, оцелял след Холокоста, Абрахам Сетракян знае какво се случва и знае, че е настъпил моментът и войната започва…
Започва битка от библейски мащаб, след като вампирски вирус заразява Ню Йорк и продължава да се разпространява по улиците. Еф и Сетракян, заедно с техният разнороден екип, трябва да открият начин да спасят града, преди да стане твърде късно.
Гюс си спомни как дебелият мъж се бе нахвърлил върху Феликс. Маниакалната му прегръдка. Устата му, която се приближаваше към шията на приятеля му. И изражението на лицето на Феликс — ужас и благоговение.
— Усещаш ли колко е горещ? Метаболизмът му е убийствено бърз. Нужна е огромна енергия за превръщането. Промените, които сега стават в тялото му, са болезнени, катастрофални. Развитието на паразитна система от органи, която да се приспособи към новото му състояние на съществуване. Превъплъщава се в хранещ се организъм. Скоро, двайсет до трийсет и шест часа след началото на заразата, но най-вероятно тази нощ, той ще се надигне. Ще бъде жаден. Няма да се спре пред нищо, за да утоли жаждата си.
Гюс зяпна стареца като в полусън.
— Обичаш ли приятеля си? — каза Сетракян.
— Какво?
— Под „обич“ имам предвид уважение, респект. Ако обичаш приятеля си… ще го унищожиш преди да се е превърнал окончателно.
Очите на Гюс помръкнаха.
— Да го унищожа?
— Убий го. Иначе той ще превърне и теб.
Гюс бавно поклати глава.
— Но… щом казваш, че вече е мъртъв… как мога да го убия?
— Има начини. Как уби мъжа, който ви нападна?
— С нож. Онова, дето излезе от устата му… прерязах шибаното нещо.
— Гърлото му ли?
Гюс кимна.
— И него. После един камион го удари и довърши работата.
— Отделянето на главата от тялото е най-сигурният начин. Слънчевата светлина също действа. Пряката слънчева светлина. Има и други, по-древни методи.
Гюс се обърна отново, за да погледне Феликс. Лежеше все така неподвижно. Едва дишаше.
— Защо никой не знае за това? — Извърна се отново към Сетракян, зачуден кой от двамата е лудият. — Кой си ти всъщност, старче?
— Елизалде! Торез!
Гюс дотолкова беше погълнат от разговора, че така и не видя кога ченгетата са влезли в килията. Вдигна глава, щом чу името си и това на Феликс, и видя приближаващите се към тях четирима настръхнали за бой полицаи с латексови ръкавици на ръцете. Изправиха го на крака преди изобщо да е разбрал какво става.
Потупаха Феликс по рамото, един го перна по коляното. След като не можаха да го събудят, го вдигнаха, пъхнали ръце под мишниците му. Главата му увисна и краката му се повлякоха по пода, докато го измъкваха навън.
— Чуйте ме, моля ви. — Сетракян се беше изправил зад тях. — Този човек… той е болен. Опасно болен. Има заразна болест.
— Ами защо ги носим тия ръкавици бе, лихварю? — извика през рамо един от полицаите. Дръпнаха отпуснатите ръце на Феликс и го повлякоха през вратата. — Непрекъснато си имаме работа със сифилистици.
— Трябва да го изолирате, чувате ли ме? Затворете го отделно.
— Спокойно, сарафино. Винаги предлагаме специално медицинско обслужване на убийците.
Докато затваряха вратата на килията, очите на Гюс се задържаха върху стареца. Ченгетата го поведоха.
Спалнята на един велик мъж.
Климатичният контрол е напълно автоматизиран, параметрите са достъпни за пренастройване чрез малка конзола едва на ръка разстояние. В ъгъла овлажнителите на въздуха шумолят ритмично в хармония с монотонното бръмчене на йонизатора и с шепота на системата за въздушно филтриране. Все едно приспивна майчина песен. Всеки човек, смяташе Елдрич Палмър, би трябвало да заспива нощем в утроба. И да спи като бебе.
Още много време имаше до свечеряване, а той беше нетърпелив. Вече се беше започнало. Заразата се разпростираше из Ню Йорк. Нарастваше стремително като лихва на заложна къща. Удвояваше се и се удвояваше всяка нощ, а той си тананикаше щастливо като алчен банкер. Никой от многобройните му финансови успехи не беше го ободрявал толкова, колкото това грандиозно начинание.
Телефонът на нощната масичка прозвъня еднократно и слушалката просветна. Всички обаждания до този номер преминаваха през неговия болногледач и асистент, изключително дискретния и съобразителен господин Фицуилям.
— Кой е, г-н Фицуилям?
— Г-н Джим Кент, сър. Твърди, че е спешно. Включвам го.
След секунда г-н Кент, един от мнозината внедрени на ключови места членове на кръга „Стоунхарт“ на Палмър, заговори:
— Да, ало?
— Кажете, г-н Кент.
— Да… Чувате ли ме? Трябва да говоря тихо…
— Чувам ви добре, г-н Кент. Предишния път ни прекъснаха.
— Да. Пилотът избяга. Измъкна се от изследванията.
Палмър се усмихна.
— И вече го няма?
— Не. Не знаех какво да правя, затова го проследих из болницата, когато д-р Гудуедър и д-р Мартинес се натъкнаха на него. Казаха, че Редфърн е добре, но не мога да потвърдя състоянието му. Чух друга сестра да казва, че съм сам тук горе. И че членовете на проект „Канарче“ са се заключили в някакво помещение в подземието.