Бьорнстад

Мира въздъхва и се засмива.

– Окей, окей, окей... дай ми останалите документи, ще ги прегледам...

– Сандали с ЧОРАПИ, Мира! Искам да започнат сами да си отглеждат доматите, искам да унищожа самоуважението им, да се откажат от адвокатската професия и вместо това да опитат да бъдат ЩАСТЛИВИ, или някаква такава простотия! Окей?

Мира обещава. Затварят вратата. Двете ще спечелят, винаги го правят.

Петер затваря вратата след себе си. Сяда зад бюрото си. Взира се в документите за оставката, които чакат подписа на Сюне. Ако е научил нещо за човешката природа през всичките тези години, отдадени на спорта, то е, че повечето хора се възприемат като добри отборни играчи, но малцина осъзнават какво всъщност означава това. Често се говори, че хората са стадни животни. Тази представа се е вкоренила дълбоко и почти никой не е готов да признае, че в действителност много от нас работят адски зле, когато са в група с други хора. Че не можем да си сътрудничим, че сме егоистични, или най-лошото: че не се харесваме на останалите. Затова си повтаряме: „Аз съм добър отборен играч“. Докато сами си повярваме, без изобщо да сме готови да платим цената.

Петер винаги е бил част от отбор и знае какви жертви изисква това всъщност. За тези, които не разбират спорта, думите „Отборът е по-голям от аза“ са просто клише. За всички останали това е болезнена истина, защото да я следваш, е мъчително. Да приемеш роля, която не искаш, да вършиш мълчаливо черната работа, да играеш в защита, вместо да вкарваш голове и да бъдеш звезда. Когато приемеш най-лошите страни на съотборниците си, защото обичаш групата, тогава наистина си отборен играч. Сюне го научи на това.

Взира се в мястото, където Сюне трябва да се подпише. Потънал е толкова дълбоко в мислите си, че подскача, когато телефонът звънва. Изпитва поравно облекчение и объркване, когато вижда, че номерът е канадски. После се усмихва и вдига:

– Брайън Касапина? Как си, бандит такъв?

– Пийт! – виква старият му съотборник.

Двамата играеха заедно в долната лига, Брайън така и не се издигна до НХЛ като играч, но се преориентира и вместо това стана скаут. Сега е един от шефовете, които следят най-големите младежки таланти в един от най-добрите отбори в лигата. Всяко лято, когато представя доклада си преди годишния подбор на играчи в НХЛ, той сбъдва и разбива дългогодишните мечти на момчета от цял свят. Така че не се обажда само заради Петер.

– Как е семейството?

– Добре е, Брайън, добре е! Твоето как е?

– Ами… каквото – такова. Разводът приключи миналия месец.

– По дяволите. Съжалявам.

– Недей, Пийт. Сега имам повече време за голф!

Петер се засмива вяло. За няколко години Брайън беше най-добрият му приятел в Канада. Съпругата му беше близка с Мира, децата им си играеха заедно. Все още се чуват, но в някакъв момент започнаха да си споделят все по-малко за личния си живот. Накрая хокеят остана единственото общо нещо помежду им. Петер се кани да го попита „добре ли си?“, но не успява, защото Брайън вече е възкликнал: