Трубадур

— Коя си ти? — попитах аз и лекичко се опитах да увелича разстоянието помежду ни, след като вече я виждах малко по-добре. Уви, гърбът ми се опираше в затворената врата.

— Аз ли, аз ли коя съм… Аз съм пазителката на гората, повелителката на зверовете, най-мъдрата из мъдрите и най-красивата сред красивите! — отвърна тъмната фигура. За последното искрено се съмнявах. — А кой си ти?

— Аз съм Трубадур.

— Аха, свирач?

— Не; ножът в сянката — рекох.

— Аааах, нож носиш ти… — засмя се тя. — Не ще ме уплашиш с нож, сянко. Ала чакай…

Тя изведнъж надигна глава и започна да души, смъркайки силно. Лицето ѝ в тъмното изглеждаше безформено, отличавах само дълъг и крив нос с космата брадавица. За бога, всяко дете можеше да ми каже къде съм!

— Ти приличаш на Баба Яга! — възкликнах аз.

— А ти вониш на човек! — извика тя и мълниеносно посегна към мен с ръка. Аз се отдръпнах, пристъпих встрани, кракът ми се опря в нещо меко и изгубих равновесие. Стоварих се на пода и изпуснах единия от Близнаците, но бързо вдигнах другия, за да се предпазя.

— Нож ще ми вади! — извика старицата. — Дръж въженце!

Изведнъж усетих движение около себе си, нещо да ме допира, и осъзнах, че беше грубо дебело въже. Започнах да се въртя и да сека с ножа по него, но въжето бе прекалено пъргаво. Изправих се и понечих да отскоча встрани, но то вече се бе увило около нозете ми и след последвалото рязко дръпване, се стоварих на пода. Изпуснах и втория нож. Стиснах въжето и продължих борбата с него, но в следващия миг бях атакуван от нещо меко, косместо и с нокти. Животното се хвърли върху лицето ми и успя да ме одере няколко пъти, докато го отблъсна от себе си. Когато преместих ръка встрани, за да се подпра на нея и да направя нов опит за изправяне, въжето ме превъртя и аз отново се ударих в пода, а проклетото нещо пристегна ръцете ми към тялото. И ето че бях заловен, почти без бой.

— Браво на въженцето! — чух противния глас на бабичката.

Моят нападател се показа отново — тъмносив зеленоок котарак, който ме обиколи, отърка се в тялото ми и след това седна пред мен да си ближе лапите.

— Човек, човек, жив човек! — изпя бабичката в сенките. — На крака ми дойде истински човек! Ах, откога не съм смукала кокалите на истински човек! Хайде, дръвца, скачайте в огнището! Хайде, котле, претърколи се върху огъня! Хайде, вода, прелей се в котлето! Тра-ла-ла-ла-ла, всичко по реда си!

Докато тя пееше, аз невярващо гледах как изпод един рафт се подаде голям чугунен котел, достатъчно обемен, за да ме побере ако се свия, прекатури се и наистина се затъркаля към огнището. Отнякъде се появиха цепеници, които плавно се понесоха във въздуха към същото това огнище. От нищото лумна пламък и прегърна натрупалите се парчета дърво.

Използвах момента, за да огледам чудовищната си домакиня, щом пламъците я озариха. Тя седеше на пода, с крака, прострени напред. Там, където трябваше да има стъпала, видях само чуканчета. Самите ѝ крака, подаващи се под полите ѝ, бяха тънки и сухи, с жълта кожа на петна, плът сякаш липсваше. Над полата жената бе наметната с къса наметка от нещавена кожа, която обаче не покриваше голите ѝ гърди. Те висяха отпуснати в скута ѝ, плоски и дълги, стигайки почти до коленете ѝ. Главата ѝ бе скрита под качулката на пелерината, но аз видях лицето — грубо, остро, покрито с циреи и струпеи, най-грозното, което бях виждал през живота си. Очите ѝ бяха още по-отблъскващи — липсваха напълно. На мястото им зееха две дупки в черепа. Когато отвори устата си, видях, че повечето зъби са опадали. Ръцете ѝ бяха уродливи и криви, със сковани от артрит пръсти и дълги кафяви нокти.