Трубадур
- Автор: Стефанов Стефан Д.
- Серия: Колекция "Дракус" #10
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-75-8
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Трубадур». Краткое содержание книги:
Добрите намерения водят в Ада — и точно по този път е тръгнал Трубадур — мъж без минало и без бъдеще. Една погрешна дума — незачитане на местното табу в затънтен български край, го захвърля в смъртоносно приключение. Ако си изпратил любимата си в Отвъдното, сам трябва да я върнеш. И да, не го ли сториш, ще загинеш до седем дни.
Предстои му да премине границите на познатото, да се научи да вярва на очите си, а не на здравия разум, и да си припомни как се оцелява. Защото злото дебне отвсякъде — както по претъпканите градски улици, така и в забравените от бога диви гори.
Отчаяните действия да запази доброто у себе си го тласкат към нови и нови деяния, които постигат точно обратното, защото кръвта вода не става. И докато съдбата вади скелети от гардероба, за да тормози гузната му съвест, на пътя му се изпречват нови врагове, които нехаят за сложната му ситуация. Така, на ръба на лудостта, той узнава нещо, звучащо тъй лесно и просто — за да стигне до Ада, все пак трябва да умре.
Не бях в пашкул. В момента, в който главата ми се показа и поех дъх с вик, видях гледка, която никога няма да забравя — окъпани в кръв дълги и гладки бедра. Измъкнах и раменете си между срамните устни и сред кървав поток се стоварих надолу. Стиснах треперещите глезени и се изтеглих изцяло. В този миг изгубих опора, усетих, че пропадам и се свлякох надолу, подминавайки краката на жената. Удрях се в множество ръбове, но не можах да сграбча нито един. Кървавото течение се оказа по-силно, отколкото предполагах, повлече ме надолу и вече нямаше за какво да се хвана. Опипом стигнах до дръжката на единия кинжал и видях другия да потъва на няколко метра от мен. Хвърлих се, гмурнах се в кръвта и успях да притисна лезвието между средния и безименния си пръст. Кървавият поток се превърна в река, обля ме и ме затегли надолу по пътя си, но аз успях да се извъртя и да погледна назад.
Камила лежеше по гръб на върха на черно стълбище. Все така надаваше пронизителни писъци. Краката ѝ бяха широко разтворени и от жестоко разкъсаните ѝ слабини се лееше кървавият поток. Казах си, че това не е възможно, казах си, че не може да е истина, но го виждах — гротескния процеп, който бях направил с излизането си.
Тя ме погледна, видях лицето ѝ между големите ѝ гърди, долната му половина бе скрита от разкъсаната плът на срамните ѝ устни, но познах, че се усмихва. Писъците престанаха, а усмивката бе замръзнала завинаги. В този миг една червена вълна заля лицето ми. Когато отново изплувах, Камила и стълбището бяха изчезнали, виждах само кървавата река. Цветът ѝ около мен започна да се променя, кръвта потъмня, стана по-лепкава, по-гъста, а биещите ми пети далеч не стигаха дъно. Преди да успея да огледам пейзажа, аз за пореден път потънах и чернилката ме погълна.
Изплувах, стискайки двата кинжала, и се измъкнах от черната вода. Кашлях, плюех и се давех, но бях вече навън. Постоях на четири крака, докато спазмите във вътрешностите ми отминат, след това седнах на земята и се огледах. Реката течеше устремено пред мен, но отсрещният бряг се губеше в лепкава сива мъгла. Погледнах нагоре — нямаше небе, просто сивота. Нямаше слънце, но виждах всичко. Зад мен брегът свършваше на около двадесет метра и оттам нататък се издигаше гъста зелено-сива гора.
Няма майтап, намирах се в Долната земя.
Как да опиша мястото, на което бях попаднал? Първо, бях гол. Не точно, но не и с дрехи. Водата, от която бях излязъл, все още покриваше тялото ми, ту се разливаше, ту се събираше. В момента, в който осъзнах, че съм гол, черната вода покри слабините ми като бельо. Погледнах голото си бедро и мигом водата го обгърна като ефирен панталон. Засмях се като малко дете и започнах да оглеждам тялото си, а водата като по команда създаваше ту ръкав, ту шал, ту ръкавица. Стигнах до заключението, че течността някак си реагира на моите мисли. Затворих очи и си се представих изцяло облечен; когато погледнах, бях покрит от главата до петите в черна коприна. Докато се изумя на успеха си, концентрацията ми се разпадна и мигом останах гол. След още няколко опита научих първия си урок в Долната земя: контролирай мислите си или ще поздравиш първия срещнат с развяваща се патка.
Вторият ми урок беше тясно свързан с първия: животът е суета. Незнайно колко дълго след като си бях играл с облеклото, се замислих жив ли съм, или не съм. Проверката установи, че: а) дишам, б) сърцето ми бие и в) съм гладен. Сетивата ми работеха както обикновено, което беше прекрасно. За миг разкарах облеклото от гърдите си и проверих дали имам белег от пронизването с ножа — имах. Не знаех още това за добро ли бе, или за лошо. Раната изглеждаше като зараснала преди години, но аз все още потръпвах от усещането на студения камък вътре в мен.
Третото нещо, което ме занима, бе какво всъщност да правя. Бях постигнал немислимото — намирах се в Долната земя, приказен свят на път за Ада. Можех да седна и три-четири седмици само да анализирам присъствието си тук. Имах обаче мисия. Някъде, отвъд Долната земя, ме чакаше една Диана, която трябваше да спася. Не мога да кажа, че я обичах. Не ме движеше и героичен подтик. Не се страхувах да умра заедно с нея. Просто не исках да се проваля. От онази съдбовна нощ в Тополово нататък, аз се дънех по всевъзможни начини и всяка моя грешка струваше човешки живот. Мразех да се провалям, мразех и да оставям нещата недовършени. Оттук, в Долната земя, изпълнението на задачата ми вече не изглеждаше толкова фантасмагорично. Имах уменията си, Близнаците и дрехи, които можех да променям само с мисълта си — какво можеше да ме спре?