Половин свят
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Половин свят». Краткое содержание книги:
— Хайде де! — кресна Трън, но не беше останал друг, с когото да се бие. Наоколо имаше само слисани търговци, уплашени минувачи и една майка, закрила с ръка очите на дъщеря си. — Да съм тръгнела тихо и кротко, казваш? — изпищя тя и вдигна ботуш, за да го стовари върху главата на падналия нискоземец.
— Не! — викна Бранд, стисна я за ръката и я повлече през потрошената и разпиляна стока. Докато подтичваха забързано към една от страничните улички, хората се отдръпваха боязливо от пътя ми.
— Уби ли ги? — попита той с изтънял от ужас глас.
— Да се надяваме — озъби му се Трън и се отскубна от ръката му. — Защо? И на тях ли щеше да подаряваш мъниста?
— Какво? Изпратиха ни да купим месо, не да сеем трупове! — Двамата завиха надясно, подминаха групичка стреснати от появата им просяци и продължиха по тясна, мрачна и покрита с боклук уличка. Постепенно глъчта на пазара заглъхна. — Просто не искам да създавам неприятности на отец Ярви. Не искам и да те видя пребита с камъни.
Трън осъзна, че беше прав и това я разгневи още повече.
— Такъв страхливец си — изсъска му тя. Не беше честно от нейна страна, но в момента не я беше грижа за справедливост. Нещо се стичаше в окото ѝ и тя го избърса с ръка и когато я погледна, я видя почервеняла.
— Кървиш — каза Бранд. — Чакай да…
— Разкарай си ръцете от мен! — Трън го блъсна в стената и когато той отскочи от нея, го блъсна отново, още по-силно. Бранд се дръпна боязливо назад и вдигна ръка пред себе си, а Трън се надвеси отгоре му, стиснала юмруци. Изглеждаше объркан, обиден и изплашен.
И този поглед, с който той я гледаше в момента, караше стомаха ѝ да гъделичка, но далеч не приятно. В този му поглед видя проклетите си, глупави надежди, усукани и потрошени на парчета, точно като ръката на нискоземеца на пазара. И за това вината беше изцяло нейна. Не биваше да си позволява надежди, но надеждите са като плевели — колкото и да ги корениш, все поникват наново.
Тя изръмжа от безсилие и тръгна забързано по тясната уличка.
В руини
Всичко развали.
Бранд се беше облегнал на ронещата се стена между отец Ярви и Рълф и гледаше как Трън пердаши Фрор. От пристигането им в Първия сред градовете прекарваше по половин ден в гледане към Трън. Само дето сега я гледаше с тъгата и копнежа на сираче пред витрината на сладкар — самоизмъчваше се с гледката на сладка награда, която никога нямаше да притежава. Добре познато чувство. Чувство, което се беше надявал никога повече да не изпита.
Имаше нещо хубаво между тях. Приятелство, ако не друго. Бавно и трудно извоювано приятелство.
Но какъвто беше дръвник, всичко развали.
Когато се върна в общата стая, откри, че нещата ѝ ги нямаше. Оттогава спеше при Сафрит и Кол и не каза защо. Не му беше продумала и дума от онзи ден на пазара. Явно го беше видяла как я гледа и се беше досетила какво си мисли. Естествено, не беше много умел в криенето му. Но ако се съдеше по това как го гледа сега, или по-скоро как въобще не го поглежда повече, явно мисълта я беше накарала да настръхне от ужас. Как иначе?
Защо ѝ е притрябвал на нея — толкова силна, умна и уверена — такъв дръвник като него? От пръв поглед личеше, че тя е специално момиче, а той — най-обикновено нищожество и никога нямаше да бъде повече от нищожество, точно както казваше навремето баща му. Страхлив глупак, който просеше милостиня, ровеше в боклука за остатъци храна и мъкнеше чували на доковете за оскъдно подаяние, но и толкова не заслужаваше.
Не знаеше как точно стана, но беше успял да разочарова всички наведнъж. Екипажа си. Семейството си. Себе си. Трън. Всичко развали.
Кол издърпа резето на вратата и Сюмаел влезе във вътрешния двор. Водеше още двама души със себе си: дребничка слугиня с дълго наметало и качулка на главата и широкоплещест мъж с белег през едната му посивяла вежда, който огледа предпазливо целия двор.
Слугинята свали качулката си. Беше слаба и тъмнокоса, с любопитни очи, които не изпускаха нищо от двубоя на Трън и Фрор. Ако това можеше да се нарече двубой. Фрор беше сред най-добрите воини в екипажа, но на Трън не ѝ отне много преди да го повали на земята, при това без дори да се задъха.
— Дотук съм — простена той, стиснал с една ръка ребрата си, а другата протегнал за милост към Трън.
— Много окуражително — каза Скифър и хвана във въздуха дървеното острие на Трън, преди тя да удари отново Фрор, въпреки протегната му за милост ръка. — Харесва ми как се биеш днес, гълъбче. Никакво колебание, без съвест и никаква милост. Да видим, кой ще е следващият…?
Изведнъж Досдувой и Кол намериха ъглите на двора за изключително интригуваща гледка. Когато погледът на Скифър спря на него, Бранд вдигна умолително длани. В каквото настроение беше Трън, съмняваше се, че щеше да излезе жив от двубоя. Възрастната жена въздъхна: