Град на стълби [City of Stairs - bg]

— Тогава какво? — пита Питри.

— Извлекли са ги от домовете им, на улицата — казва Шара. Прехвърля ножа в другата си ръка. Дръжката му е мазна и хлъзгава. — Вкарали ги в кошари като животни и ги изклали като такива. За разлика от създателите си, низшите божествени създания можели да бъдат убити и по конвенционалния начин. — Зигруд се усмихва грозно, изглежда, се радва на някакъв неприятен, но скъп спомен. — В Баликов например има няколко масови гроба — продължава Шара. — Кой знае какви кости ще открием там, ако ги разкопаем? Деликатните криле на житир, крилатите понита на Аханас? Костици от пръстите на някоя ховтарик, двайсетопръстите арфистки от двора на Таалхаврас? Смазаните кокалчета на някой мховост, любимите биячи на Юков? Стига, разбира се, каджът и неговата армия да не са ги унищожили до степен на неразпознаваемост… а според мен точно това се е случило. Сигурно са се чувствали напълно в правото си. Нима всички сейпурци не са живели под ботуша на тези създания? Нима не са били те опасни чудовища? Но един войник е описал писъци на болка откъм кладите, пише също, че някои от онези създания приличали на деца и се държали като деца, молели за милост. Каквато, разбира се, не получили.

Малагеш мълчи. Пуретата ѝ дими едва-едва. Зигруд прокарва пръст по острието на ножа си.

Шара проверява ориза, който е оставила да се накисне в пилешки бульон, и соса, който е тъмен и гъст. Подушва соса и добавя щипка чесън.

— Когато чистката свършила, Юков най-сетне се появил. Говори се, че се бил криел в стъклото на прозорец, макар че какво означава това, не знам. Както вече казах, знаем само онова, което ни дава историята. Юков пратил съобщение на самия кадж с молба да се срещнат. Насаме. За изненада на своите лейтенанти каджът се съгласил. Може би е имал предчувствие, не знам, но когато се срещнал с последното Божество, каджът видял — и това е документирано, — че то не представлява заплаха. Юков плачел горко, дълбоко разстроен от смъртта и разрушението, залели Континента.

— Ако беше прескочил до Сейпур — казва с горчивина Малагеш, — щеше да е подготвен за гледката.

— Може и така да е. Двамата се срещнали в изоставен храм. Не просто изоставен, а сринат, макар че от докладите на лейтенантите не става ясно къде точно са се намирали въпросните руини. Двамата останали там почти цялата нощ. Никой не знае какво са си казали. Каджът се забавил много и лейтенантите му се уплашили, че е станало най-лошото. Но после каджът се появил и през сълзи казал, че е убил Юков. Не казал защо плаче, казал само, че Юков е мъртъв. — Шара изтрива ножа. — След тази последна победа каджът станал мълчалив и мрачен и започнал все по-често да посяга към виното. След няма и четири месеца починал от инфекция. Най-вероятно е бил една от първите жертви на Чумните години.

Зигруд подсмърква и се чеше по носа. Явно историята не му е особено интересна. Малагеш обаче поглъща всяка дума.