Третата порта [bg]

— Ще направя всичко възможно, за да помогна.

Тъй като Дженифър не отговори, Лоугън продължи:

— Зная, че е трудно, но най-добре за теб би било да ми разкажеш колкото е възможно по-подробно какво точно си изпитала през този ден преди три години?

Тя поклати глава.

— Не мисля, че бих могла да го направя.

— Сподели с мен. Когато си излееш душата, може би преживяното ще престане да те безпокои.

— Да ме безпокои? — повтори тя безрадостно.

— Виж, Дженифър — нали мога да те наричам Дженифър? Аз съм емпат. Аз също го преживявам, или по-точно някаква част от него. Ще бъда при теб през цялото време и ако стане много трудно — просто ще спрем.

Тя го изгледа с големите си очи.

— Обещаваш ли?

— Да.

— И наистина ли мислиш, че това може да помогне?

— Колкото по-често се изправяш срещу него, толкова по-лесно можеш да го управляваш.

Тя помълча известно време, след това кимна.

— Добре.

Лоугън извади дигиталния си хронометър и го сложи на бюрото.

— Ще загася лампата. Седни максимално удобно.

Той стана, затвори вратата на кабинета и изгаси лампите. Сега помещението се осветяваше само от хронометъра и екрана на неговия лаптоп. Върна се на мястото си и я хвана за ръцете.

— Просто се отпусни. Няма за къде да бързаме. Спомни си какво се случи по време и след катастрофата. Започни, когато си готова. Ако е възможно, разказвай ми какво си спомняш в реално време. Използвай часовника като ориентир.

Той се намести на стола и потъна в мълчание. Дълго време не чуваше нищо друго, освен равното дишане на жената. Мина толкова време, че се зачуди дали не е заспала. И в този миг, най-неочаквано, тя заговори.

— Бях в колата си — започна Дженифър. — Карах надолу по Шип стрийт близо до университета „Браун“. Неочаквано голям син джип с огромна броня изскочи от напречната улица и ме блъсна.

Тя преглътна шумно, пое си дълбоко дъх, след това продължи:

— Почувствах страхотен удар, оглушителен шум, пронизваща болка, взрив на бяла светлина. След това дълго, дълго време нищо.

Лоугън се протегна, нагласи хронометъра на четиринайсет минути — точно толкова време тя беше прекарала в клинична смърт.

— Следващото, което изпитах, беше, че главата ми се чувстваше необичайно… някак си пълна. Не знам как да го опиша другояче. Освен това се чуваше бръмчене. Започна много тихо и бавно, постепенно започна да става по-силно. Това ме уплаши. После съвсем неочаквано спря и се оказа, че се движа бързо надолу по един тунел. Не ходех, нито тичах — помня, че ме дърпаха. Тогава последва втори взрив бяла светлина. И започнах… реех се над спешното отделение и гледах надолу към себе си, как съм легнала на хирургическа маса. Това реене беше странно: не може да се каже, че бях неподвижна; движех се лекичко нагоре-надолу, сякаш се полюшвах на повърхността на басейн. Наоколо имаше лекари и сестри. Итън също стоеше там. Той… той… държеше електродите на дефибрилатор в ръце. Всички говореха.