И пета ще умре [bg]

Тя стискаше парчето чаша в ръката си прекалено силно и вече успя да се пореже два пъти. Нищо сериозно, но стигаше да си пусне кръв. Обърса длан в джинсите си и си стисна ръката, докато налягането затвори раната и кървенето спре. След това пак хвана стъклото и се застави да не го стиска. С всяка отминаваща секунда обаче хватката й се стягаше и тя се вкопчваше в него, притискаше пръсти в острия като бръснач ръб на стъклото, докато не усети отново топлината на кръвта. Този път не се опита да спре потока. Вместо това се съсредоточи върху болката. Болката пробуждаше сетивата й, поставяше я нащрек, помагаше й да се концентрира в обстановката около себе си.

Тя провери всеки сантиметър от клетката.

Металната рамка беше завинтена за бетона и отгоре нямаше достатъчно свободно пространство да се покатери и да се прехвърли, само около два пръста процеп. Катинарите на вратата бяха много здрави, с щампован отпред надпис „Мастър“. Бяха обли, предназначени да се попречи на срязването им с ножици за ламарина, не че Лариса разполагаше с такъв инструмент. Ако имаше топлийка или кламер, би могла до опита да ги отвори, но и такова нещо не й се намираше.

Мобилният й телефон липсваше. Без съмнение похитителят беше взел айфона и го беше счупил. Дори тя знаеше, че полицията може да го проследи по сигнала.

От горния етаж се разнесе силен писък.

Гласът беше мъжки.

Лариса за малко да изпусне парчето стъкло, сега хлъзгаво в дланта й.

Инструкторът прозвуча така, сякаш изпитва силна болка.

Писъците продължиха около минута и заглъхнаха, преминаха от вой в приглушени ридания, после настъпи тишина.

Да не би някой да беше дошъл да я спаси?

Лариса затвори очи, опита се да се съсредоточи върху слуха си и да чуе какво точно се случва горе.

Къщата потъна отново в тишина, нищо освен цъкането на нагревателя и от време на време изпукване на старата постройка.

— Помощ! Тук долу съм!

Собственият й вик й прозвуча слаб и тих на фона на стената от тишина.

Тя чу дръжката на вратата в горния край на стълбите. Първо се разтресе, после вратата се отвори, стори й се, че някой я отваря широко.

Светлина отгоре преля до долния край на стълбите и протегна ярки пръсти към подножието им, но там сенките от мазето ги отблъснаха.

Лариса стисна парчето стъкло, а кръвта се стичаше по ръката й и капеше на земята в краката й.

Стъпки по стъпалата.

Тя се напрегна.

При вида на инструктора, който заобиколи ъгъла и втренчи в нея сивите си очи, Лариса се застави да не отклонява поглед. Взираше се сурово в него, стиснала зъби. С пръсти избута парчето стъкло по-навътре в шепата си и го скри. Притисна ръка до панталона си, за да не види той кръвта. Щеше да го докопа в мига, когато отвори вратата. Щеше да се хвърли срещу него и да забие стъклото право в шията му и да го завърти, за да е сигурна в успеха.