Опасни пътища [bg]

— Можеш да излезеш по-рано за обяд — рекох.

Заплахата на четвъртъчната вечер хвърли сянката си върху последвалите дни. Винаги когато се опитвах да я прогоня с някое благовидно обяснение, си спомнях какво беше казала Анна и моментално помръквах. Не виждах никакво невинно обяснение за настоятелността на тази жена, нито пък успявах да измисля начин да избегна срещата. Колкото и ужасна да беше перспективата да прекарам една вечер заедно с нея, не можех да намеря сили да й се обадя с някакво извинение.

В четвъртък сутринта се събудих с тежко чувство за потиснатост. То заседна като топка в стомаха ми, когато отидох в галерията, опитвайки се да преживея останалата част от деня. Изпитанието ме очакваше в края му като непроницаема стена. Не можех да видя през нея. Цялото ми бъдеще се беше съсредоточило в тази единствена вечер.

Анна ми изглеждаше толкова далечна.

Часовете минаха бързо. Затворих галерията, взех душ, преоблякох се и опитах да се успокоя с това, че ако не друго, поне скоро всичко щеше да свърши. Госпожа Торнби беше предложила ресторант, в който имаше малък бар. Отидох по-рано. Не е необходимо да споменавам, че причината за това не беше нетърпението ми, а нуждата да пийна нещо, преди да се изправя срещу нея. Поръчах си джин с тоник, седнах и се огледах. Изпитах облекчение, че обстановката в ресторанта не беше особено задушевна. Погледнах часовника си. Имаше почти двадесет минути до пристигането й. Достатъчно време за още едно питие, ако пожелаех. Тъкмо се канех да се поотпусна след целия този ден и отпивах първата глътка, когато над ръба на чашата видях вратата да се отваря и Маргарет Торнби да влиза.

Стомахът ми се сви. Цялото удоволствие от питието се изпари. В мига, преди да ме забележи, въпреки всичко изпих половината. После бях разкрит.

Тя се усмихна и се запъти към мене. Насилих се да се усмихна в отговор. Един келнер я пресрещна, зададе й любезен въпрос и тя измърмори нещо в отговор, като посочи към мен. Станах, когато наближи масата.

— Съжалявам, че закъснях — каза тя, докато сядаше. — Отдавна ли чакате?

— Не, току-що пристигнах. — Зачудих се за какво говореше. Беше подранила с повече от петнадесет минути.

— О, значи всичко е наред. Честно да си призная, забравих дали се уговорихме за седем или за седем и половина. Опитах да ви се обадя преди известно време, но очевидно бяхте тръгнали, така че си рекох: „Божичко, трябва да е било за седем“, и препуснах като луда, за да дойда навреме. — Погледна часовника си. — Закъснях само със седем минути, което не е кой знае колко лошо, нали?

Не си направих труда да поправя грешката й.

— Нямаше нужда да бързате.

— Е, не обичам да карам хората да ме чакат. — Засмя се. — Както вероятно си спомняте. — Усмихнах се, отново без да разбирам за какво говори. После осъзнах, че сигурно имаше предвид катастрофата ни. Тогава бързаше да посрещне сина си. Погледна към чашата ми. — Това е добра идея. Мисля, че и аз ще пийна нещо, преди да вечеряме.