Опасни пътища [bg]

— Не. Наистина. Трябва да вървя. — Все още не бях допил чая и не бях доял сладоледа си. Изоставих ги, бутнах стола назад и бързо се изправих. Бедрата ми удариха в ръба на масата и я разклатиха. Съдовете се раздрънчаха и част от чая се изля в чинийката. Не успявах да се измъкна и трябваше да бутна стола по-назад. Той изстърга отвратително силно по пода и изтрака, когато стъпалото ми се закачи в един от краката, така че едва не се препънах. Докато се отдалечавах забързано, хвърлих бегъл поглед на мъжа с пясъчнорусата коса. Лицето му беше извърнато встрани, но вратът му бе станал яркочервен. Сигурно и моят беше такъв.

Излязох от зоопарка, без да се интересувам повече от животните. Ядох навън и пристигнах вкъщи малко след осем. За първи път мисълта да прекарам вечерта у дома не ме ужасяваше.

Приготвих си питие и се обадих в апартамента на Анна. Вдигна Деби.

— Легна си — осведоми ме тя, когато я попитах как е Анна. — Трябваше да извикам лекар малко след като си тръгнахте. Не можех да се справя с нея. Искам да кажа, виждала съм я разстроена и преди, но никога така. Изплаших се.

Изпитах тайно задоволство, че и на нея й се беше наложило да потърси помощ.

— По-добре ли е сега?

— Ами докторът й даде лекарства и това малко я поуспокои. Сега спи, слава Богу. Може би в момента е най-доброто за нея. Тази нощ ще остана тук. Не мисля, че е добре да я оставям сама. Искам да кажа — не смятам, че ще направи нещо, но трябва да има някой, в случай че отново изпадне в истерия.

— Ами утре? — Обзе ме паника при мисълта, че ще се наложи сам да се оправям с Анна, когато е в такова състояние.

— Взех си отпуска за сутринта, но следобед на всяка цена трябва да отида на работа. Обадих се на родителите й и майка й ще пристигне тази вечер. Радвам се, защото Анна наистина има нужда от някой да се грижи за нея, докато преодолее това. Искам да кажа, при цялото напрежение напоследък рано или късно се очакваше да рухне. Предусещах го. Потискаше го седмици наред и смятам, че вчера просто й дойде твърде много. Нали разбирате, при мисълта, че в този ден трябваше да заминат за Щатите… Това като че ли беше върха или нещо такова. Опитах се да я успокоя, че това все още не означава нищо, но тя не искаше да ме слуша. Сега е убедена, че Марти е мъртъв, и като че ли вече няма думи, с които човек да я ободри, нали така? Имам предвид, какво може да й се каже? Положението не изглежда твърде розово, нали?

Не възнамерявах да се оставя да ме въвлече в това.

— Колко време ще остане майката на Анна?

— О, няма да остава. Ще отведе Анна със себе си у дома.

— У дома? — повторих аз.

— В Шелтънхам.

Това беше нещо, което не бях очаквал.

— За колко време?