Опасни пътища [bg]

— Сега, преди да продължим, искам да изясня, че аз черпя — каза тя. — Никакви възражения.

Бях толкова затормозен, че дори не възнамерявах да споря. Осъзнах обаче, че поне трябваше да си дам вид.

— Не, аз ще се погрижа за това. — Направих опит да бъда галантен. — Най-малкото, което мога да направя, след като ви разочаровах за този следобед.

Тя вдигна ръка.

— Не, не искам и да чуя. Аз ви поканих, така че аз ще почерпя.

— Не, наистина…

— Знаете ли какво, можете да се реванширате следващия път.

Усмивката ми замръзна. Думите й заседнаха неприятно в стомаха ми, прогонвайки всяка мисъл за глад. Следващия път. Изпълни ме неприятното усещане за клаустрофобия. Успях да измърморя нещо като съгласие и се престорих, че проучвам менюто, като гледах втренчено красиво изписаните редове, без да ги виждам.

Когато келнерът се върна, поръчах първото, на което попадна погледът ми. Нямах апетит. Съгласих се с готовност с избраното от домакинята ми вино и се замолих да не се забавят с донасянето му. Ужасно се нуждаех от питие. Чувствах се страшно неловко, а езикът си усещах като дървено трупче. За щастие така или иначе не ми се даваше голяма възможност да го използвам.

Тя продължи да бърбори и докато се хранехме, като само от време на време имаше нужда от някоя и друга дума от моя страна, за да поддържа монолога си. Поднесе ми хаотичен миш-маш върху възгледите си, семейството си и каквото друго й хрумнеше, докато дърдореше.

Също така научих, че бе изгубила съпруга си.

— Джордж — това е съпругът ми — винаги казваше, че всеки мъж, който не играе голф, непременно има някакъв дефект в характера си. Поне такова извинение си намираше, когато се нахвърлях върху него, че прекарва цялото си свободно време в клуба. „Маргарет, трябва да си благодарна — успокояваше ме той. — Някои мъже имат любовници, други са алкохолици, трети — комарджии, а ти имаш за съперници само една бяла топка и няколко акра трева.“

Засмя се.

— Беше прав, разбира се. Когато наистина овдовях, открих, че да си вдовица на голфаджия не е чак толкова лошо.

Осъзнах, че това беше един от моментите, в които от мен се очакваше да кажа нещо. Неохотно попитах:

— Кога стана това?

— Кога овдовях ли? О, преди повече от две години. Не се безпокойте. Вече го превъзмогнах. Няма опасност да зароня сълзи, да изпадна в сантименталности и така нататък. Тогава, разбира се, ударът беше ужасен. Автомобилна катастрофа. Като гръм от ясно небе. Но животът продължава, нали? Имах си своя бизнес, за да запълва времето ми, а и децата не бяха малки, за да имат нужда от грижи. Макар че — засмя се тя — при случай като днешния следобед започвам да се съмнявам.

Докато говореше, се беше привела напред и за миг докосна ръката ми. Нужно ми беше голямо усилие на волята да не се дръпна.