![Готвачът [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/2/5/gotvacht-bg-download.jpg)
Готвачът [bg]
- Автор: Паттерсон Джеймс, Дилало Макс
- Серия: Кейлъб Руни #1
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-2331-8
- Переводчик: Ирина Денева-Слав
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Готвачът [bg]». Краткое содержание книги:
— А, това ли? — отвръщам с усмивка. — Това е Айфеловата кула.
— Много смешно — нацупва се тя. — Вижте, знам, че не съм местна, но не ми се подигравайте. Сериозно, какво е?
Марлийн въздъхва.
— Ами всъщност, милинка, той не те лъже.
Ванеса смръщва красивото си лице, объркана.
— Директно от Париж, Франция — обяснявам аз. — Това е ресторантът от върха на кулата. Пикасо, Чарли Чаплин, дори Хитлер — всички са ходили там. Когато затворил врати през осемдесетте години на миналия век, го разглобили парче по парче. Пренесли го тук. Построили го наново. Сега е музей и място за разни събития и се казва „Айфеловото общество“. Някой ден може да отидем да го разгледаме.
Ванеса клати глава със страхопочитание, докато пъха цигара в уста.
— Този град не спира да ме изумява.
— Просто още едно доказателство — отбелязвам аз и вземам незапалената цигара с палец и показалец, — че независимо откъде идваш и какво е миналото ти, можеш да дойдеш в Ню Орлиънс и да получиш втори шанс. Тук ще те приемат. Такава, каквато си.
Преплитаме погледи.
— Ей, влюбените гълъбчета, колите дойдоха — обажда се Марлийн и разваля атмосферата.
— Бих те закарал до вас — казвам, — но имам да свърша нещо по работа, преди да се прибера. А и е най-добре с Лукас да не се засичаме.
Ванеса кимва.
— Разбирам. Ще си повикам „Юбер“.
— В никакъв случай! — възразява Марлийн. — Ванеса, идваш с мен. Скачай в колата.
Гледам как тези две жени, за които човек трудно би си представил, че могат да се сближат, се качват в пасата с ръчни скорости на Марлийн и потеглят в нощта.
Аз отивам до собствения си автомобил и подавам на момчето, което го е докарало, двайсетдоларова банкнота. Преди да се кача обаче, заставам пред багажника и удрям здраво капака.
Отвътре долитат приглушени, паникьосани викове за помощ.
Ангъс, мръсният расистки боклук, когото хванах през деня, оттогава лежи завързан в багажника ми.
Едва успявам да сдържа една усмивчица, когато промълвявам: „Хайде да се повозим“.
Глава 62
Излизам на Сейнт Чарлс Авеню — широк булевард с два чифта трамвайни релси по средата. Насочил съм се на югозапад.
Опа. Май ще трябва да направя обратен завой.
Завъртам рязко волана. Колата подскача наляво, минава през металните релси и отново излиза на платното, този път в обратната посока.
При всяко друсване откъм багажника долита глухо тупване и тракане.
— Извинявай, Ангъс — провиквам се с ясното съзнание, че не може да ме чуе. — Без да искам.
Ускорявам и започвам от време на време да натискам спирачките, за да спре рязко колата, а Ангъс да се потъркаля още малко. Целта ми не е да нараня копелето. Искам само да се страхува. Да се обърка. Да се почувства безпомощен. Искам да изпита всички ужасни емоции, които той е причинил на Ванеса преди няколко часа.
Само че в неговия случай спасител няма да дойде.
След няколко пресечки спускам прозорците. В колата е задушно. Мога само да си представя колко по-зле е в багажника.
Включвам радиото и го нагласям на любимата си станция: 90.7 WWOZ, само джаз, двайсет и четири часа в денонощието. От тонколоните плисва пронизително, виртуозно соло на тромпет. Веднага познавам песента: прочутата Dippermouth Blues, записана от самия него — Сачмо, Татенцето, единственият и неповторим Луис Армстронг, джаз иконата на Ню Орлиънс. Не се стърпявам и започвам да поклащам глава и да тактувам с пръсти в ритъма на музиката. Според слуховете една от причините джазът да се роди в Ню Орлиънс е, че това било единственото място в света, където робите имали право да притежават барабани. Фактът, че от нещо толкова противно като робството е произлязло нещо толкова великолепно, е доказателство за изобретателността и духовната сила на тези хора.
Завивам на изток и се качвам на магистралата „Пончартрейн“. Насочил съм се извън града, затова движението не е особено натоварено. Това ми дава множество възможности да въртя рязко волана и да минавам на зигзаг между четирите ленти.
— Как си, Ангъс?
Скоро минавам по „Кресънт Сити Кънекшън“, огромния стоманен мост над този завой на Мисисипи. Отляво силуетите на сградите в центъра на Ню Орлиънс проблясват красиво под нощното небе.
Излизам от магистралата в част от града, позната под името Алжир. Районът е известен с множеството си банди и честите престрелки, но отвън изглежда приятен и спокоен, направо като отделно градче. Освен бандите, доста от клубовете, които участват в парада, имат „свърталища“ тук — складове, в които членовете строят и съхраняват разточителните си платформи.