Похищението [bg]

Роб каза на Адам, че от „Хийтроу“ ще дойде направо в Оксфорд, а после ще отиде на конференцията по агробизнес в Лондон. Явно си беше взел душ и се беше поосвежил на летището, защото се беше издокарал с панталони с цвят каки, изгладена риза, тъмносин пуловер и каубойски боти, когато натисна звънеца на входната врата на родителите на Адам в десет часа на следващата сутрин. Не приличаше на човек, току-що слязъл от трансатлантически полет. Гуен и Джонатан застанаха един до друг да го посрещнат, а Адам беше точно зад тях. Гуен го прегърна, а Джонатан го удостои с мъжко ръкостискане.

— Отдавна не сме се виждали — каза Джонатан. — Заповядай да пием кафе. Остави си чантата в коридора.

Настаниха се край кръглата маса от червен дъб в кухнята и Роб обеща след края на конференцията да им погостува за уикенда и да прекара известно време с децата.

— Срам ме е да го призная, но не съм виждал Ейми и Чарли почти две години — каза.

Обаче през цялото време Адам усещаше, че той иска двамата да поговорят насаме. Забеляза, че майка му също го усети. Тя изчака прилично дълго, докато изпият кафето си, и се изправи.

— Е, трябва да вървя. Студентите ме чакат — оповести тя и направи знак с очи на Джонатан.

— Да, аз също — каза той. — Приятно ми беше и с нетърпение очаквам да се видим както трябва.

Двамата излязоха от стаята. Роб поседя мълчаливо и заговори едва след като чуха входната врата да се затваря.

— Е, вече сме сами, синко. Как си? Кажи ми истината.

— Какво да ти кажа? — сви рамене Адам. — Много е неприятно, но ти вече го знаеш. А сега изглежда ЦРУ са оплескали нещата още повече, защото каквото и да са планирали в Газа, то се е обърнало срещу тях. Опитвам се да открия нещо оптимистично.

Роб се усмихна и постави мазолестата си длан върху рамото на Адам.

— Разбирам те. През последните седмици и моята душа се е свила — поклати глава той. — Никога не съм бил идеалният баща. Правех всичко по силите си, но ми беше трудно да разбирам дъщеря си, макар винаги да съм се гордял с нея. А сега се гордея още повече, откакто разбрах, че всички тези дрънканици за човешките права са били само прикритието й в Управлението. Знаеш как е — може и да не разбираш децата си, може и невинаги да си способен да откликнеш на емоционалните им нужди, но винаги съм смятал, че мога да предпазя Морган от нещастие. Знам, че звучи глупаво, обаче имам усещането за провал.