Мисията на шута

— Нямахме пари за превоз на кораб, дори двамата с Нощни очи да бяхме готови да го понесем. Решихме да тръгнем нагоре покрай брега пеш.

Шутът ме погледна невярващо.

— Но човек не може да направи това!

— Точно това ни предупреждаваха всички. Мислех си, че са градски приказки, предупреждение от хора, които никога не са пътували тежко и изнурително. Но се оказаха прави.

Въпреки всички съвети поехме пеш нагоре покрай брега. Сред дивите земи извън Бинград се натъкнахме на странности, които почти надхвърляха всичко, което бяхме открили отвъд Планинското кралство. Да речем, онзи бряг, наричан Прокълнатите брегове. Измъчваха ме странни сънища, а и образите, плод на съзнателното ми въображение, бяха смътни и плашещи. Притесних вълка с това, че крача на ръба на лудостта. Никакво обяснение нямах за това. Не страдах от треска или от някой друг симптом на заболяване, което може да разстрои човешкия ум, но все пак не бях на себе си, докато прекосявахме онази сурова и негостоприемна страна. Връщаха се и ме терзаеха ярки сънища за Искрен и нашите дракони. Дори и буден, безкрайно се измъчвах с глупостите на предишни свои решения и често си мислех да сложа край на живота си. Единствено близостта на вълка ме предпази от това. Когато се връщам към онзи преход, си спомням не дни и нощи, а низ от мъгляви и смущаващи сънища. Откакто бях поел по пътя на Умението, не бях понасял такова изкривяване на мислите си. Не бих повторил никога подобно изпитание.

Никога, нито преди, нито след това, не съм виждал земя, толкова лишена от човешко присъствие. Дори животните, които обитаваха там, кънтяха рязко и странно пред Осезанието ми. Физическият облик на този бряг бе толкова чужд за нас, колкото и мирисът му. Имаше блата, които димяха, воняха и изгаряха ноздрите ни, и обрасли с тучна растителност тресавища, където целият живот сякаш бе изкривен и деформиран въпреки пищното му богатство и миризми. Стигнахме Дъждовната река, която хората в Бинград наричат Дъждовната дива река. Не мога да кажа що за извратена прищявка ме подтикна да тръгна по нея навътре в сушата, но се опитах. Блатистите брегове, вонящата растителност, странните сънища, които ме спохождаха там, скоро ни принудиха да поемем обратно. Нещо в почвата разяждаше лапите на Нощни очи и захабяваше здравите кожени ботуши, които носех, докато не станаха на дрипи. Признахме се за победени, но след това направихме още по-голяма грешка в самонадеяния си авантюризъм, като насякохме млади дръвчета, за да си направим сал. Обонянието на Нощни очи ме беше предупредило да не пия изобщо от речната вода, но не бях схванал напълно каква опасност представлява тя за нас. Импровизираният ни сал едва оцеля, колкото да ни пренесе до устието на реката, и двамата се покрихме с гнойни рани от допира с водата. Добрахме се с облекчение до честната и добра солена вода. Въпреки щипането тя се оказа изключително целебна за отоците ни.