Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
Приех съвета му, поне за този ден. Правих неща, които не бях си позволявал да правя, защото не бяха сериозните задачи, свързани с подсигуряването на утрешния ден, а простичката работа, която ми носеше удоволствие. Поработих над мастилата си, не за да ги нося на пазара и да ги продавам, а да се опитам да направя истински пурпур за свое лично удоволствие. Не постигнах успех. Всичките ми пурпури станаха кафяви, щом изсъхнаха, но беше работа, която ме радваше. Колкото до Шута, той се позабавлява, като се хвана да резбова мебелите ми. Обърнах се, като чух стърженето на кухненския ми нож по дърво. Движението привлече окото му.
— Съжалявам — извини се той веднага.
Вдигна ножа между двата си пръста да ми го покаже, след което грижливо го остави на масата. Стана от стола си и отиде до дисагите си. Порови малко из тях и извади пакет фино наточени инструменти. Затананика си, върна се при масата и се захвана с един от столовете ми. Работеше с голи пръсти, смъкнал тънката ръкавица, с която обикновено прикриваше посребрената си от Умението ръка. Към края на деня простите ми груби столове се бяха сдобили с виещи се по гърбовете им листати лози и с по някое малко лице, надничащо между листата.
Когато вдигнах очи от работата си някъде в късния следобед, го видях да идва с дърва от купчината. Отдръпнах се от писалището си и го загледах, докато ги оглеждаше едно по едно и опипваше с пръстите си на Умението текстурата им, все едно можеше да разчете тайни, скрити за очите ми. Накрая си избра едно с чвор и се захвана с него. Затананика си, докато работеше.
Нощни очи се събуди веднъж през деня. Смъкна се с въздишка от леглото ми и се изтътри навън. Предложих му храна, когато се върна, но той извърна муцуна. Беше си налял тумбака с вода и се изтегна с въздишка на хладния под. Заспа отново, но не толкова дълбоко този път.
И тъй, изкарах този ден в удоволствие, което ще рече — в онзи вид работа, който исках да върша, вместо работата, която мислех, че трябва да върша. Сенч често се връщаше в ума ми през този ден. Чудех се, както рядко бях правил, как старият дворцов убиец е прекарвал дългите си часове и дни горе в изолираната си кула, преди аз да дойда и да стана негов чирак. След това изсумтях презрително на този негов образ. Много преди да бях дошъл, Сенч вече беше кралският убиец, носеше кралското правосъдие под формата на тихата работа навсякъде, където се наложеше да отиде. Внушителната библиотека със свитъци в покоите му и безкрайните му експерименти с отрови и смъртоносни изделия бяха доказателство, че е знаел как да запълва дните си. А и благополучното управление на Пророка му беше давало цел в живота.
Някога и аз бях споделял тази цел. И се бях отърсил от нея, за да подиря собствения си живот. Странно, че междувременно се бях изтръгнал от самия живот, който си бях мислил, че ще имам за себе си. За да спечеля свободата да се радвам на живота си, бях прекъснал всички връзки с онзи свой стар живот. Загубил бях контакт с всички, които ме бяха обичали, и с всичко, което аз бях обичал.
Това не беше пълната истина, но подхождаше на настроението ми. Миг по-късно осъзнах, че съм се отдал на самосъжаление. Последните ми три опита с пурпурно мастило засъхваха до кафяво, макар едно от тях да придаде много хубав оттенък на розово към кафявото. Оставих настрана листа, след като си записах на него как съм добил цвета. Щеше да е добро мастило за ботанически илюстрации.
Станах и разкърших рамене. Шутът вдигна очи от работата си.
— Гладен ли си? — попитах го.
Той помисли за миг.
— Бих хапнал. Остави ме аз да сготвя. Храната, която правиш ти, пълни стомаха, но не прави нищо повече от това.
Остави фигурката над която работеше, видя, че я поглеждам, и я покри почти ревниво.
— Като я свърша — обеща ми и започна усърдно да рови из долапите. Докато цъкаше разочарован от това, че нямам никакви интересни подправки, излязох навън. Закрачих разсеяно нагоре по склона, покрай пасящите на воля Малта и понито. На билото на хълма продължих по-бавно, докато не стигнах до пейката. Седнах. Само на няколко стъпки от мен тревистият хълм отстъпваше рязко на стръмните скали и каменистия плаж под тях. Седнал на пейката, можех да виждам само необятната океанска шир, проснала се пред мен. Неспокойствие отново се просмука в костите ми. Сетих се за онзи свой сън с момчето и тръгналата на лов в нощта котка и се усмихнах на себе си. Да избягаме от всичко това, подканяше котката момчето и мисълта й бе спечелила пълното ми съпричастие.