Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
Когато след това изведе и Червен, повечето от загадката ми се изясни. Тогава все още не знаех, че Славея го е издирила и се е погрижила да му предадат коня му и жребчето на Сажда. Просто беше хубаво да видя мъжа и коня отново заедно. Червен изглеждаше стабилен и улегнал; въпреки това Бърич не го пусна в оградата при другите коне, а го остави колкото се може по-далече от тях. Донесе му вода, тупна го приятелски по задницата и се прибра в къщата. А после… после излезе Моли…
Поех си дъх и го задържах. Зареях поглед над океана, но не го виждах. Образът на тази, която бе моя жена, се раздвижи пред очите ми. Тъмната й коса, буйна някога и разрошена от вятъра, беше сплетена и стегната на главата с фиба, като корона на достопочтена матрона. След нея колебливо щапукаше малко момченце. С кошница в едната ръка, тя тръгна с плавно изящество към градината. Бялата й престилка загръщаше издутия й корем. Слабичкото пъргаво момиче вече го нямаше, но тази жена ми се стори не по-малко привлекателна. Сърцето ми копнееше за нея и за всичко, което тя представляваше: уютното огнище и уседналия дом, спътничеството през идните години, докато тя изпълва дома на своя мъж с деца и с топлина.
— Прошепнах името й. Беше толкова странно… Тя внезапно вдигна глава и за един кратък миг си помислих, че ме е усетила. Но вместо да погледне нагоре към хълма, тя се засмя и възкликна: „Рицарин, не! Това не се яде“. Наведе се и издърпа шепа грахови цветчета от устата на детето. Вдигна го и видях усилието, което й струваше това. Извика към къщата; „Скъпи, ела да вземеш сина си, преди да е оскубал цялата градина, и кажи на Копривка да дойде да ми извади няколко репи“. Чух и как Бърич й извика в отговор: „Ей сега!“ След миг застана на прага и подвикна през рамо: „Това пране ще го довършим после. Ела да помогнеш на майка си“. Прекоси двора с няколко широки крачки и дръпна сина си. Люшна го нависоко, а детето запищя от възторг. Бърич го нагласи на конче, а Моли сложи ръка на корема си и се засмя с тях, гледаше ги с радост в очите.
Замълчах. Не можех повече да виждам океана. Сълзите ме бяха заслепили като мъгла.
Усетих ръката на Шута на рамото си.
— Изобщо не слезе при тях, нали?
Поклатих мълчаливо глава.
Избягах. Избягах от внезапната глождеща завист, която изпитах, избягах, за да не зърна собствената си дъщеря и да не се наложи да сляза при нея. Нямаше място за мен там долу, нито дори на границите на техния свят. Знаех го. Знаел го бях още в първия миг, когато разбрах, че ще се оженят. Ако слезех до дома им, щях да им донеса само унищожение и мъка.
Не съм по-добър от никой друг човек. Изпитвах горчивина и яд и към двамата и много добре съзнавах как съдбата се бе подиграла с нас. Не можех да ги виня за това, че се бяха обърнали един към друг. Не обвинявах и себе си за болката, която изпитвах от това, че са ме изключили завинаги от живота си. Беше свършило и съжаленията бяха безполезни. Мъртвият, казах си, няма право да съжалява. Най-доброто, което мога да кажа за себе си, е, че все пак си отидох. Не позволих болката ми да отрови тяхното щастие и да разруши дома на дъщеря ми. Толкова сила поне намерих.
Вдишах дълбоко и отново намерих гласа си.
— И това е краят на моя разказ, Шуте. Следващата зима ни хвана тук. Намерихме тази колиба и се настанихме в нея. И оттогава сме тук. — Издишах бавно и се замислих над думите си. Изведнъж нищо от тях вече не изглеждаше заслужаващо възхищение.
Следващите му думи ме смутиха.
— А другото ти дете? — попита той тихо.
— Какво?
— Предан. Виждал ли си го? Не е ли той твой син, точно както Копривка е твоя дъщеря?
— Аз… не. Не, не е. И не съм го виждал. Той е син на Кетрикен и наследник на Искрен. Така го помни Кетрикен, сигурен съм. — Усетих, че се изчервявам, смутен от това, че Шутът бе повдигнал този въпрос. Отпуснах ръката си на рамото му. — Приятелю, само ти и аз знаем как ме използва Искрен… тялото ми. Когато ме помоли за разрешение, разбрах молбата му погрешно. Самият аз нямам спомен как беше заченат Предан. Ти трябва да помниш: бях с тебе, пленен в изтерзаната плът на Искрен. Моят крал направи каквото направи, за да си осигури наследник. Не изпитвам недоволство, но не желая да си го спомням.
— Славея не знае ли? Нито дори Кетрикен?
— Славея спеше в онази нощ. Сигурен съм, че ако го подозираше, вече щеше да е говорила за това. Един менестрел не би могъл да остави такава песен неизпята, колкото и неразумно да е. Колкото до Кетрикен, е, Искрен изгоря с Умението като огнена стихия. В онази нощ тя видя в леглото си само своя крал. Сигурен съм, че ако не беше така… — Въздъхнах и му признах: — Изпитвам срам от това, че бях съучастник в тази заблуда. Зная, че нямам правото да оспорвам волята на Искрен в това, но все пак… — Думите ми заглъхнаха. Дори пред Шута не можех да призная любопитството, което изпитвах спрямо Предан. Син, който беше мой и не беше мой. И също както баща ми беше избрал с мен, така и аз — с него. Да не го познавам, за да го защитя.