61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
Но въпреки старанието си не откриха нищо.
— Да отскочим до град Пиер и да доведем ключар — предложи Питърсън.
— Касоразбивач ще ни свърши по-добра работа — рече Ричър. — В затвора сигурно имат някой.
— Още не мога да повярвам, че никога не са използвали това място. Струвало е цяло състояние.
— По онова време не е имало ограничения в бюджета за отбраната.
— Все пак би трябвало да му намерят някакво приложение.
— Имало е някаква грешка в строителството.
— Въпреки това. Все някой би могъл да го използва.
— За флота е твърде навътре в сушата. Тук сме горе-долу в географския център на Щатите. Така поне обясниха в автобуса.
— Биха могли да го използват за тренировъчна база на Морската пехота.
— Не и с думичката „южна“ в името на щата. Звучи зле. Морската пехота би предпочела Северна Дакота. Или Северния полюс.
— Може би не са искали да спят под земята.
— Тези спят, където им кажат. И когато им кажат.
— Чувал съм, че провеждат зимната си подготовка в Сан Диего.
— Доста време съм служил в армията, но така и не разбрах смисъла на обучението в Морската пехота — заяви Ричър.
* * *
Излязоха на студа и огледаха за последен път каменната сграда с непревземаемата врата. После се качиха в колата и потеглиха. Три километра по пистата, предназначена за самолетите със спасените деца. После още дванайсет по стария двупосочен път, осигуряващ достъп на възрастните. Студената война. Лош период от историята на човечеството. Може би не чак толкова опасен, колкото са го мислили тогава. Една част от съветските ракети са били измислица, друга са се оказали просто боядисани дървета, а трета — с конструктивни дефекти. Но и руснаците са имали свои психолози, които са писали рапорти на кирилица за собствените си седемгодишни деца, за племенни междуособици, убийства и канибализъм. В онези години е било напълно реално. По време на Кубинската криза Ричър бе едва на две години. В някоя тихоокеанска база. Без никаква представа за каквото и да било. По-късно майка му разказваше как двамата с баща му са изчислявали пътя на отровния вятър в южна посока. Мислели, че ще продължи да духа две седмици, не повече. В къщата си имали оръжие. А повечето обитатели на базата се били снабдили с хапчета.
— Точни ли са метеорологичните прогнози в района? — попита Ричър.
— Обикновено да — отвърна Питърсън.
— За утре отново предвиждат да вали сняг.
— Това ми звучи нормално.
— Значи скоро ще се появи някой. Иначе едва ли биха почистили пистата.
На дълга писта на югоизток от изоставената база един самолет се насочваше за кацане. Пистата беше част от военновъздушната база „Андрюс“ в щата Мериленд. Самолетът не беше голям. Корпоративна машина, наета от военната полиция за превоз на арестанти. В нея имаше шест души. Командир, втори пилот, трима конвоиращи и един затворник. Затворникът беше капитанът от Четвърта пехотна дивизия, дислоцирана във Форт Худ. Беше облечен с цивилни дрехи, окован в стандартните, свързани помежду си вериги на китките, кръста и глезените. Самолетът спря в края на пистата, стълбичката се спусна. Затворникът беше свален и натикан в колата, която чакаше долу. На задната седалка. Посрещна го жена с униформата на майор от военната полиция. Малко над среден ръст, стройна, с прибрана на тила дълга тъмна коса. Загоряло лице, дълбоко разположени кафяви очи. Излъчваше интелигентност, авторитет, младост и мъничко дяволитост. Всичко това едновременно. На ревера ѝ имаше лентички за медали. Една „Сребърна звезда“ и две „Пурпурно сърце“.
Зад волана нямаше шофьор.
— Добър ден, капитане — рече жената.
Капитанът не отговори.
— Казвам се Сюзан Търнър — представи се жената. — Имам чин майор и съм командир на Сто и десета част на Военната полиция. Случаят ви е възложен на мен. Ще поговорим тук, на място, а после вие ще се качите обратно в самолета. Ще отпътувате или за Тексас, или директно за Форт Левънуърт. Ясно ли е?
Гласът ѝ беше топъл. Малко дрезгав, леко задъхан, едва доловимо интимен. Глас, в който се долавяше покана за откровеност.
Капитанът от пехотата го усети.
— Искам адвокат — рече той.
— Ще го имате — кимна Сюзан Търнър. — Не един, а колкото пожелаете. Ще бъдете заобиколен от адвокати, повярвайте ми. Все едно че сте на конгрес на Асоциацията на адвокатите със стодоларова банкнота, окачена на шията ви.
— Не можете да разговаряте с мен без адвокат.
— Не е точно така. Вие не можете да разговаряте с мен без адвокат, но аз мога да говоря каквото си искам. Схващате ли разликата?