61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
Бяха стотици.
Може би дори хиляди.
Всичко бе въпрос на време.
Това го интересуваше. Това беше класа. Колко дълго можеха да оцелеят хората, когато парите им свършеха и започнеха да продават телата си? Колко пласта ги деляха от поражението и капитулацията, каква бе разликата между проблемите и разрухата? Бедните нямаха време. Не притежаваха защитни пластове. Те имаха нужда от неговата стока. И когато жалките им средства се изчерпеха, а това обикновено ставаше в деня на заплащането, те започваха да лъжат и крадат и излизаха на улицата, готови на всичко. От тях той получаваше само пари и нищо друго.
Но богатите бяха различни. Те имаха по-дебели портфейли и издържаха много по-дълго, но не и вечно. Започваха бавно да източват банковите си сметки, после продаваха акциите и облигациите си, прехвърляха инвестициите си. Накрая стигаха до чекмеджетата и кутиите за бижута. Най-напред се разделяха със забравени и неособено харесвани вещи, обикновено получени по наследство. Стигаха до него по дълъг и бавен път, започващ от скъпите предградия на Чикаго, Минеаполис, Милуоки, Де Мойн и Индианаполис. След тях по него поемаха свалени от стените картини, пръстени и колиета. Втората вълна идваше след серия обири на родителите, а третата — след посещения при дядо и баба. Когато не им останеше нищо, богатите също рухваха. Отначало се прехвърляха да живеят в хотели, като се самозалъгваха, че така им харесва. Но в крайна сметка и те стигаха до улицата, ровеха в боклуците и мръзнеха, готови на всичко.
Всичко бе въпрос на време.
Холанд паркира и тръгна към кабинета си. Питърсън и Ричър се насочиха към общата зала. Тя беше празна, както обикновено. На бюрото в ъгъла нямаше съобщения, гласовата поща беше празна. Ричър вдигна слушалката, после я върна на мястото ѝ. Показалецът му почука по спейс клавиша и компютърът оживя. На екрана се появи щит с кръстосани мечове, върху който беше изписано „Полицейско управление Болтън“. Голяма и малко несъразмерна графика. На метър от него бръмчеше и потракваше компютърът. Твърдият диск набираше скорост.
— Тук имате ли някаква база данни? — попита Ричър.
— Защо питаш? — отвърна Питърсън.
— Можем да проверим тоя Платон, който и да е той. По всичко личи, че е един от основните играчи.
Питърсън се настани на съседното бюро и затрака по клавиатурата. Кликна на едно-две места, вкара някаква парола. Вероятно се беше отворил диалогов прозорец, защото Ричър видя левия му показалец да натиска „Shift“, а десния да изписва буквите една по една: П-Л-А-Т-О-Н.
Платон.
— Нищо — обяви в следващата секунда полицаят. — Само отпратка към „Гугъл“, където пише, че бил гръцки философ.
— Някакъв списък с прякори?
Питърсън набра още няколко символа. Девет почуквания по клавиатурата.
— Южноамериканец с неизвестно гражданство — обяви той. — Липсват сведения за истинското му име и възраст. По всяка вероятност живее в Мексико. Предполагаем собственик на заложни къщи в пет американски града, подозиран в трафик на наркотици и проституция.
— Добър човек.
— Няма полицейско досие. Нито тук, нито в Мексико.
— Това ли е всичко?
— Във федералната база данни сигурно има повече, но аз нямам достъп до нея.
Ричър отново вдигна слушалката, а после я върна на мястото ѝ. В Рок Крийк имаха по-важна работа от неговите проучвания. Запита се дали не е започнал да им писва. Или да ги отегчава. Като някой от бившите военни, които продължаваха да живеят около някогашните си гарнизони, наливаха се до зори в евтините кръчми наоколо и дрънкаха какви ли не глупости за славното минало. Или като пенсионираните градски ченгета, които не бяха спестили достатъчно, за да се преселят на юг, и продължаваха да посещават старите кръчми, които преди бяха контролирали, и се намесваха във всеки разговор.
— Можем да отскочим до затвора — подхвърли Питърсън. — Те са включени към федералната база данни, а аз познавам хора, които мога да ни свършат работа.
Пет без пет следобед.
Оставаха единайсет часа.
28
Затворът се намираше на осем километра на север, в края на продължението на пътя, който свързваше магистралата с града. Прав като конец път, сякаш проектантът беше теглил една черта с линията си върху картата. Почистен от снега, с разхвърляна по платното сол. Оживен. Ден за свиждане. Автобусите от центъра на града и обратно сновяха неуморно.
Осемте километра изминаха за осем минути. През първите седем от тях Ричър виждаше само схлупено небе и микроскопични късчета лед във въздуха. После се появи затворът. Бледото сияние на хоризонта се превърна в стотици отблясъци синкавобяла светлина, които обливаха ограда от бодлива тел. Дълга ограда, висока около четири метра. И може би около четири метра широка, разделена на две части. Пространството между двете беше запълнено с метални спирали. Още спирали бяха монтирани отгоре. Те леко помръдваха от вятъра и мътно проблясваха на светлината на прожекторите. Самите прожектори бяха окачени на високи пилони, наподобяващи тези по стадионите, издигащи се на десетина метра един от друг. Огромни, обърнати надолу метални сфери, групирани по четири и оборудвани с мощни осветителни тела. На всеки трийсет метра се издигаха наблюдателни вишки — високи разкрачени конструкции с остъклени кабини и външни мостчета за достъп, оборудвани с подвижни прожектори. Светлината им се отразяваше от дебел пласт недокоснат сняг, който я правеше двойно по-ярка. Отвъд оградата се виждаше плац, заемащ триста метра, заобиколен от нови правоъгълни бетонни постройки. Заемаха площ колкото едно средно голямо село. Или на малък град. Сградите бяха осветени както отвън, така и отвътре. Дебелите им стени бяха осеяни с малки прозорчета, които приличаха на корабни илюминатори. Покривите им бяха покрити с дебел пласт сняг, еднакви като войнишки одеяла.