Издирва се
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #8
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-64-6
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Издирва се». Краткое содержание книги:
С идването си в гимназията Али изтръгна Емили, Хана, Ариа и Спенсър от сянката на невзрачността и ги преобрази в обожаваните, популярни красавици, каквито всяко момиче иска да бъде. Али беше най-добрата приятелка, която те изобщо някога бяха имали. Но тя също така ги караше да вършат ужасни неща и ги тормозеше до побъркване заради най-лошите им тайни. Сега, три години по-късно, всички техни въпроси за Али най-сетне получиха отговор и те вече могат да затворят тази кошмарна страница от живота си. Или поне така си мислят.
Не всяка история има щастлив край, особено когато четири малки сладки лъжкини крият толкова порочни тайни. В драматичния финал на тази феноменална серия Емили, Хана, Ариа и Спенсър могат да получат всичко, което някога са искали — освен ако А. не им извърти още един ужасяващ номер, като за последно. Дали?
Спенсър поклащаше вилицата си напред-назад, без да знае какво да каже. Винаги се чувстваше нервна и неспокойна, когато баща й проявяваше чувствата си — а и сега за пръв път намекна, че е истинският баща на Али. Спенсър искаше да каже на баща си, че всичко е наред, че му прощава и най-добре да забравят всичко. Но беше повече от сигурна, че всъщност ще го излъже.
— И какво ще правим сега? — попита тихичко Мелиса, прегъвайки салфетката до чинията си.
Госпожа Хейстингс отпи от газираната си вода.
— Работим по въпроса, опитваме се да разберем какво точно се случи.
— Ще се съберете ли пак? — изтърси Спенсър.
— Не веднага — обясни госпожа Хейстингс. — Баща ти нае една къща до града. Но ще видим как ще се развият нещата.
— Ще я караме лека-полека — каза господин Хейстингс, докато запретваше ръкавите на ризата си. — Но ще се стараем да се събираме за вечеря поне веднъж в седмицата. Да поговорим с вас, да се видим. И… ето ни на. — Той се пресегна към другия край на масата, взе си залъче чеснов хляб и отхапа с апетит.
И те започнаха да се хранят, без да се хвалят с постиженията си, без да си отправят завоалирани обиди. Най-накрая Спенсър се сети какво става. Те просто се държаха… нормално. Може би точно така се държаха повечето семейства.
Спенсър нави спагетите около вилицата си и лапна големия сочен залък. Добре де, може това да не е точно семейството, за което беше мечтала. Може би накрая родителите им няма отново да се съберат и баща й ще остане да живее в къщата под наем накрая на града. Но ако можеха просто да говорят за всичко — ако наистина се интересуваха един от друг — то тогава промяната щеше да е за добро.
Когато госпожа Хейстингс донесе купички със сладолед и четири лъжици, Мелиса побутна с крак Спенсър под масата.
— Искаш ли да ми дойдеш на гости във Филаделфия през уикенда? — прошепна тя. — Откриха цял куп нови яки клубове и ресторанти.
— Наистина ли? — попита Спенсър. Мелиса никога досега не я беше канила в къщата си.
— Да — кимна Мелиса. — Имам стая за гости. Дори ще ти позволя да ми пренаредиш книгите в библиотеката. — Тя й намигна. — Може да ги подредиш по цвят и размер, вместо по азбучен ред.
— Готово — отвърна Спенсър и се захили.
Бузите на Мелиса леко се зачервиха, сякаш наистина беше щастлива. Топлото усещане в стомаха на Спенсър се разрастваше. Само допреди няколко седмици тя имаше две сестри. Сега имаше само една. Но може би Мелиса беше единствената сестра, от която някога беше имала нужда. Може би Мелиса беше точно сестрата, която Спенсър винаги бе искала… а Спенсър можеше да бъде тази сестра за Мелиса.
Може би трябваше да си дадат една на друга втори шанс.
35.
Емили Фийлдс оставя всичко зад гърба си
Вместо веднага да се прибере у дома от болницата, Емили зави по Гошън роуд. Това бе един неравен, живописен път, който минаваше покрай няколко кравеферми, криволичеща каменна стена от Войната за независимост и едно огромно имение с три гаража и собствена хеликоптерна площадка.
Накрая стигна до желязната ограда на гробището Свети Василий. Смрачаваше се бързо, но портите все още бяха отворени, а на паркинга имаше няколко коли. Емили паркира до един джип либърти и угаси двигателя. Остана за миг вътре, дишайки неспокойно. След това бръкна в жабката и измъкна една найлонова торбичка.
Маратонките й потънаха в мократа мека трева между гробовете. На много от тях бяха оставени свежи цветя и американски знамена. Емили бързо стигна до надгробния камък, който търсеше. Той се гушеше между две борови дървета. Алисън Лорън Дилорентис, пишеше на гроба. Беше изненадана, че все още е там, след като семейството беше напуснало Роузууд завинаги. Освен това тук всъщност не почиваше Али, а Кортни.
Емили прокара пръст по голямата буква А. Смяташе, че познава Али по-добре от останалите. Но въпреки това не усети, че момичето, което беше целунала, не е онази Али отпреди години. Тя беше толкова заслепена от любовта. Дори днес голяма част от нея не можеше да повярва на случилото се. Не можеше да приеме, че момичето, което се беше върнало при тях, не е онази Али, която беше познавала преди — и че онази Али, която беше познавала, изобщо не е истинската Али.