Укротяването на кралицата

— Ще танцуваш ли?

Посочвам короната на Ан Болейн, която стои тежко на главата ми.

— Не съм подходящо облечена за танци — казвам. — Мислех си да седя и да гледам танцьорите заедно с вас.

— Трябва да танцуваш! — заявява той на мига. — В двора няма по-красива жена от теб. Искам да видя съпругата си да танцува. Не съм се прибрал у дома, за да те гледам как седиш на стол. За мен това няма да е никакъв празник, ако не танцуваш, Катрин.

— Да отида ли и да сменя короната си с диадема?

— Да, върви — казва той. — И се върни бързо.

Кимвам на Нан, която с щракване на пръсти повиква две придворни дами, и през вратата зад троновете ни излизам в малкото преддверие.

— Той иска да сменя короната си с диадема, за да мога да танцувам — казвам уморено. — Трябва да танцувам.

— Момичета, изтичайте да донесете златистата шапчица на нейно величество от тоалетната ѝ стая — казва Нан. Момичетата хукват, а Нан цъква с език. — Трябваше да им поръчам да донесат гребен и мрежичка за коса — казва тя. — Ще взема от стаята си. Чакай тук.

Тя тръгва припряно, а аз отивам до прозореца и поглеждам навън. Хладният въздух полъхва вътре; приглушеният шум на пира зад затворената врата ми се струва далечен. Замъкът Лийдс е заобиколен от ров с неподвижна, застояла вода, а лястовиците летят ниско, гмуркайки се в сребристите си отражения, кръжат непрестанно наоколо, докато ги наблюдавам, а небето се обагря в прасковено и златисто. Залезът е прекрасен, почти ален по протежение на хоризонта, а после по-бледо и бледо розов, докато долните краища на облаците са като позлатени, а небето над тях — в най-бледото синьо. За момент осъзнавам себе си — усещам себе си, същността си, както когато се моля насаме. Жена, все още млада, загледана навън през прозореца към птиците и водата, намираща се в определено време и на определено място, със звездите на предопределената ми съдба невидими в небето над мен, с Божията воля пред мен, жена, знаеща толкова малко и копнееща за толкова много, пред слънцето, залязващо, за да бележи края на един ден.

— Не казвай нито дума.

Разпознавам тихия глас на Томас начаса — кой друг чувам в сънищата си всяка нощ? — и се обръщам, а той стои пред затворената врата, малко по-уморен на вид и по-слаб, отколкото когато го видях за последно на кърмата на кралската баржа, да заминава надалече от мен, без жест за сбогуване.

Мълча и го чакам да заговори.

— Не беше велика победа — говори ниско, с приглушен, яростен тон. — Беше клане. Беше хаос. Не разполагахме с нужното въоръжение, нямахме оръжия, доспехи и коне за армията. Не можехме дори да изхранваме войниците. Мъжете лежаха без завивки или палатки в калта и измираха със стотици от болести. Трябваше да влезем в Париж, както се споразумяхме. Вместо това пропиляхме живота на много англичани заради един град без стойност, който никога няма да успеем дори да задържим, та да може той да каже, че е завоювал един град и да се прибере у дома.