Земя на славата [bg]

— Цяла нощ ли смятате да стоим? — попита Домиций. — Октавиан вече трябва да си ляга.

Октавиан надигна чашата си, пресуши я и отвърна весело:

— Казаха ми, че мога да остана до по-късно, ако съм послушен.

Юлий погледна с нежност младия си роднина. Момчето се превръщаше в прекрасен мъж, макар че маниерите му бяха малко грубички. Дори и Брут беше забелязал колко пъти Октавиан беше засичан в дома на Сервилия и май се беше превърнал в нещо като любимец на момичетата там. Сега Октавиан се засмя на нещо, което му каза Рений. Юлий се надяваше изключителната доверчивост на младостта да не му бъде отнета прекалено грубо. Младият мъж все още не беше преминал през изпитания, но те несъмнено му предстояха. Имаше много неща, които Юлий би искал да промени в собственото си минало, но знаеше, че без тях все още щеше да е гневното и гордо момче, което Рений беше обучавал. Самата мисъл за това беше ужасна, но се надяваше Октавиан да изпита поне малко болка, която да го превърне в мъж. Това беше единственият път, който познаваше, и макар да помнеше триумфите си, несъмнено именно пораженията бяха оформили характера му.

Храната пристигна в сребърните подноси, които Юлий беше поръчал да му направят още в Испания. Всички бяха гладни и дълго никой не заговори. Чуваше се само мляскане и сумтене.

Накрая Брут се поизправи, прикри едно оригване с ръка и попита:

— Е, ще ставаш ли консул, Юлий?

— Ако достатъчно хора гласуват за мен.

— Александрия ти прави консулска фибула за плаща — продължи приятелят му. — Много е изящна.

Младата жена скръсти ръце.

— Това беше изненада, Брут! Казах ти, че ще е изненада. Защо му каза?

Брут стисна ръката й.

— Извинявай. И все пак, Юлий, много е красива.

— Надявам се да имам възможността да я нося. Благодаря ти, Александрия — отвърна той. — Ще ми се да бях толкова сигурен в победата, колкото Брут.

— И защо да не си? Изгуби едно дело във форума, но никой не би могъл да го спечели. И спечели три, които трябваше да изгубиш. Клиентите ти всяка нощ обикалят и докладите им са добри.

Юлий кимна и се замисли за дълговете, които беше натрупал, за да постигне това. Златото, което беше спечелил от Помпей, вече се бе изпарило. Въпреки екстравагантната репутация, която си беше спечелил, съжаляваше за някои от безумните си разходи и най-вече за перлата. А още по-лоша беше фамилиарността на лихварите с нарастването на дълговете му. Сякаш чувстваха, че притежават част от него, и той копнееше за деня, в който ще е далече от алчните им ръце.

Зачервен от виното, Брут отново се изправи.

— Трябва да вдигнем още един тост. За победата — но победа с чест!

Всички станаха и вдигнаха чаши. На Юлий му се прииска баща му да можеше да види това.