Земя на славата [bg]

Конят му чакаше отвън, а на него му беше нужна само минута, за да даде на Сервилия перлата, да приеме възторжената й прегръдка и да препусне към Марсово поле с нея за последния двубой в полунощ.

Най-после робинята отвори и му се поклони. Юлий можеше да види смеха в очите й, когато го пусна в тясното преддверие, но бързо я забрави, когато вратата се затвори зад гърба му.

Сервилия беше облечена в семпла бяла рокля, косата й беше прибрана в плитка на тила. За миг той се зачуди кога е намерила време да постави масла и грим на лицето си, но се втурна към нея.

— Не ми пука за годините помежду ни! Те имаха ли значение в Испания? — Но преди да я докосне, тя протегна ръка гордо като царица и го спря.

— Нищо не разбираш, Юлий.

Той се опита да възрази, но тя заговори високо; очите й блестяха.

— В Испания беше друго. Тук всичко е различно. Не мога да обясня… беше сякаш Рим е прекалено далече и ти беше всичко, което имаше значение. Когато съм тук, усещам годините, десетилетията, Юлий. Десетилетия помежду ни. Вчера беше четирийсет и третият ми рожден ден. Когато ти станеш на четирийсет, ще съм побеляла старица. Вече имам бели коси, но ги покривам с най-добрите бои от Египет. Остави ме на мира, Юлий. Не можем да сме повече заедно.

— Не ме интересува, Сервилия! — сопна се Юлий. — Ти все още си красива…

Сервилия грозно се изсмя.

— Все още, Юлий? Да, цяло чудо е, че поддържам вида си, въпреки че ти не знаеш нищо за усилията, които ми струва да показвам пред света гладко лице.

За момент очите й се свиха и тя се опита да преглътне сълзите си. Когато заговори отново, гласът й беше изпълнен с безкрайна горчивина:

— Няма да позволя да ме гледаш как остарявам, Юлий. Не и ти. Върни се при приятелите си, преди да съм извикала охраната да те изхвърли. Остави ме да довърша обличането си.

Юлий отвори ръката си и й показа перлата. Знаеше, че това е грешка, но беше планирал този жест по целия път от Марсово поле и сега сякаш ръката му се движеше сама, независимо от волята му. Сервилия поклати глава, сякаш не можеше да повярва.

— Да не би да очакваш сега да се хвърля в прегръдките ти, Юлий? Или да се разплача и да кажа колко съжалявам, че съм те сметнала за хлапак?

И с внезапна злоба грабна перлата и я хвърли право в лицето му. Улучи го по челото и той се сепна. Чу как перлата се търкулна някъде в стаята — звукът сякаш продължи цяла вечност.

Сервилия заговори бавно, сякаш се обръщаше към малоумен:

— А сега излез.

Когато вратата се затвори зад него, тя избърса ядосано очите си и клекна да намери перлата. Вдигна я към лампата и за момент лицето й омекна. Въпреки красотата си перлата беше твърда и студена, точно на каквато се правеше самата тя.

Завъртя я с върховете на дългите си пръсти. Мислеше за него. Юлий все още нямаше трийсет и въпреки че явно не се беше замислял за това, щеше да иска жена, която да го дари със синове. Очите й се напълниха със сълзи, когато се замисли за остаряващата си утроба. От три месеца не беше имала кръвотечение, нито пък живот, който да се движи в нея. За известно време се беше осмелила да се надява, че е дете, но когато мина още един месец, осъзна, че е преминал и последният етап на младостта й. Нямаше да може да има деца и за Юлий беше по-добре да го отпрати, преди мислите му да се обърнат към синовете, които тя не може да му даде. Така беше по-добре, отколкото да чака той да я отхвърли. Беше толкова силен и толкова добре се справяше със силата си, че тя знаеше, че той самият никога няма да разбере страховете й. Пое си дълбоко въздух, за да се успокои. Той щеше да се съвземе, младите винаги успяваха.