Дарът на змията [bg]

— Да спрем за малко — рече Нико, който беше забелязал, че се превивам все повече и повече.

Кимнах. Бях останал без дъх, за да мога да отговоря.

Докато стояхме на върха на стената до нашата количка и си поемахме въздух, видях две деца, които дотичаха в двора. И двете бяха много късо подстригани, точно като доносника Маркус. Едното бе със светла, другото — с тъмна коса. И двете носеха бели ризи, черни жилетки и сиви три — четвърти панталони. Явно принадлежаха към нещастниците, които бяха попаднали в Образователния дом. Изглежда се състезаваха и аз се зарадвах заради Мира. Бях си мислел, че обучението тук е свързано със седенето в прашни зали и запаметяването на безкрайни безсмислени стихчета, като това, което тя трябваше да научи за изпита. Но явно на децата им бе позволено да излизат за малко навън и да поиграят.

Как само бягаха. Краката им се носеха устремено напред, а ръцете им цепеха въздуха. Явно целта бе врата, където ги чакаше един учител. Когато минаха последния ъгъл, тъмнокосото момче успя да изпревари русото.

Изведнъж русокосото дете протегна ръка и дръпна другото за яката, така че то загуби равновесие и се спъна. Какъв подлец! Той мина пръв през вратата благодарение на нечестната си игра, но нима учителят нямаше да каже нищо за начина, по който момчето се бе сдобило с победата?

Явно не. Той сложи ръце на раменете му и го похвали или поне така изглеждаше отстрани, защото лицето му грейна като слънце и то се изпъчи гордо. Те отидоха заедно до следващия двор и изчезнаха в Образователния дом.

Тъмнокосото момче се бе изправило на крака. Бе одраскало коляното си и по пищяла му се стичаше тънка струйка кръв. Явно не беше разбрало какво се бе случило. Просто гледаше втренчено след учителя и русокосия си съученик. Изведнъж осъзнах, че това надбягване изобщо не беше игра. Лицето му бе замръзнало, парализирано и бледо от отчаяние. Сякаш целият свят бе рухнал.

— Децата никога не бива да изглеждат така — промърморих аз.

Нико проследи погледа ми.

— Мисля, че има доста нещастни деца в този дом — рече той горчиво. — Колкото по-бързо успеем да измъкнем Мира, толкова по-добре.

За малко да се разхиля. Стояхме тук, като две нещастни оковани кучета или работни магарета, които дори себе си не можеха да спасят, а той говореше за това как ще измъкнем Мира!

— Нека закараме количката до края, иначе Маша ще ни откъсне главите. Нямам нищо против да остана гладък гръб още известно време.

Но не Маша, а Герик бе забелязал кратката ни почивка.