Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
— Не… Защо?
— Казвам да си отваряте очите! Погледнете и се връщайте. Ще ви почакам тук.
Братята постояха така, тъпо се умислиха.
Нищо не измислиха. Без да си кажат нищо, се обърнаха и тръгнаха. Вървяха свободно, като че се разхождаха, тия места им бяха познати, техни места бяха. Вярно, присърбяваше ги първо да отскочат до скривалището: читаво ли е, миличкото? Здраво ли е?
След петдесет метра царевицата се поразреди и се видя колонията: голямо двуетажно здание. Учуди ги тишината. Не се чуваше никакъв глас, а инак тук вечно се крещеше, врещеше, пищеше, та ехтеше всичко на километри.
— Ще влезеш ли? — попита Сашка и посочи тяхната дупка в живия плет.
— Ами ти?
Вече си говореха шепнешком, макар че все още не виждаха причини да се страхуват от нещо. Просто в тази тишина не вървеше да си говорят високо. Колкото до Демян, на децата в последния момент, когато той седеше в странната си поза на земята, им се стори, че от снощи насам пак си е сръбнал и още не се е съвзел. Може да му се е привидяла не само празна колония, ами и зелени човечета в тревата?!
Братята, пъшкайки, се промушиха през своя проход и се озоваха до задната стена на двуетажната сграда.
Беше тихо, никой не зяпаше през прозорците. Може би са на обед? Или на полето, да берат нещо?
Повървяха покрай стената на сградата, завиха и останаха като гръмнати.
Колка, който вървеше отзад, се спъна в Сашка. Двамата смаяно заоглеждаха своя двор. Странно изглеждаше този двор. Беше отрупан с багаж, като за евакуация. Сякаш тук се бяха стягали за бягство: изнесли са, натрупали са на купчина и легла, и дюшеци, и маси, и столове, а после са зарязали всичко и са избягали.
И — тишина. Някак си нежива тишина. Само нейде отгоре, сякаш от небето, долиташе ритмичен камбанен звън: дан, дан…
Братята потрепериха. Също като на погребение!
Бавно, предпазливо запристъпваха по двора, под краката им скърцаше стъкло. Прозорците на сградата бяха изпочупени. И рамките. Вратите, откъснати от пантите, се търкаляха тук, по земята.
От един прозорец на втория етаж се подаваше креват с небесносинята табла навън. Празното крило, блъскано от вятъра, се удряше в таблата, оттам идеше този печален звън.
Сашка се наведе, вдигна една тенекиена паничка, направена от американска консервена кутия. Повъртя я и я захвърли. Тя се гьрколи по стъклата, по земята и дълго не спря, търкаля се, търкаля с желязно дрънчене, сякаш беше навита с пружина. А на мястото, където спря, на десетина крачки от Сашка, нещо се тъмнееше.
— Я виж — каза Колка, той вече въртеше в ръце находката си. — Ами че това е закопчалка… Закопчалка от…
Искаше да каже: „Закопчалка от чантата.“ Но не успя, защото черният предмет на земята беше самата чанта.
Онази прочута, известна на всеки колонист чанта, издута и с избеляла кожа, с две лъскави закопчалки отпред — сега едната беше откъсната, — която Пьотър Анисимович носеше навсякъде със себе си. Винаги я носеше, никъде не я оставяше, никога и за нищо на света!
Братята загледаха тази чанта и вече и без това смаяни от внезапната картина на разрухата, започваха да схващат нещо.
Щом чантата е тук, а самия директор го няма, значи се е случила катастрофа, най-малкото.
Може би бомбардировка? Може би отнякъде са се стоварили германците? Може би… Може би…
В тях започна да се загнездва страхът, още безпричинен, неосъзнат, а абсолютната неяснота го задълбочаваше.
Сашка приклекна, внимателно докосна чантата с ръце, сякаш беше не чанта, а живо същество.
Но изведнъж наблизо нещо изтрещя. Колка диво извика: „Тревога! Бягай!“
И хукнаха.
По стъклата, по шперплатовите врати, по дюшеците с проточили се сламени, щръкнали от вътрешностите им опашки… Зад ъгъла и през дупката в плета, без да се закачат, о, чудо, за нито един трън. Нахлуха в царевицата, мачкайки по пътя си пукащите стъбла.
Какво уплаши толкова Колка, че и двамата, не биха могли да обяснят. Изглежда, вятърът бе блъснал някакво желязо, та то ги клъцна по нервите!
Колкото повече се отдалечаваха, толкова по-силна паника ги обземаше, толкова по-страшно им ставаше.
Вече им се струваше, че са сами тук и че няма никакъв Демян. Какво ще правят тогава?
Но за щастие Демян седеше там, където го бяха оставили. Само дето се извърна рязко, уплашено, когато те приближиха.
Без да става и да променя положението си, той ги погледна втренчено изпод козирката.
— Е? Видяхте ли? — попита ги и започна да си свива цигара. Ръцете му трепереха, махорката се ронеше по дрехите му и по тревата.
Братята се вторачиха в ръцете му. От страх или от бягането се бяха запъхтели. Сега гледаха тези припрени непослушни ръце и дишаха тежко.