Тамплиерските порти

— Затова ли са можели да „виждат“ бъдещето?

— Затова и, защото са минали през Вратата. Знаем, че Жан Йерусалимски е минал два пъти през нея: в Купола на Скалата в Светите земи и в Шартр. Колкото до Нострадамус, много е възможно — благодарение на Медичите — да е успял да мине през нея в Реймс.

— Този натиск няма ли да засегне и нас, след като сме толкова близо?

— „Източникът“ сигурно е бил изолиран, преди да го скрият. Надявам се.

— Има ли някакви данни за гравитационната сила на кивота?

Изненадан от въпроса на Глория, отец Роже свали бинокъла от очите си.

— Да, има. В еврейския Мидраш се говори, че кивотът можел да се издига във въздуха, да се носи като безтегловен и дори да превозва тези, които били наблизо. Освен това се казва, че всеки път, когато се „надигал“ срещу враговете и политал над земята, издавал нещо като стон.

— Няма да ни засегне от това разстояние, нали?

— Предполагам, че въздействието му ще е много слабо. Колкото да подплаши извършителите на кощунството.

— Надявам се.

На Монри и Темоен им трябваха няколко минути да се съвземат. Седнали на скелето, с ръце и дрехи, покрити с белезникав прах от камъка, те оглеждаха съсредоточено ковчега отвън, без да смеят все още да надникнат вътре. Миризмата и страшната умора — сякаш силите им бяха засмукани от направената дупка — ги бяха омаломощили.

— Явно вътре има нещо — прошепна Темоен.

— Да го извадим тогава.

Инженерите отново се наведоха предпазливо над каменния ковчег и започнаха да вадят парчетата от горната плоча, закриващи отвора. Не беше трудно. Камъкът бе доста ерозирал и се отделяше лесно.

След минути Темоен надзърна вътре. Пространството бе с големината на малък телевизор. Очевидно размерите му не съвпадаха изобщо с тези на кивота. Освен това на пръв поглед му се стори празно. Но после разбра, че не е.

На дъното лежеше нещо, потънало в сивкава пепел и приличащо на плоча, увита в пергамент. Темоен първо духна силно, вдигайки облак прах наоколо, за да я очисти.

— Какво е? — запита Монри.

— Прилича на кварцова плоча. Чакайте.

Мишел бръкна решително вътре, обхвана с две ръце плочата и я надигна. Беше много тежка и той трудно я извади. Един последен слънчев лъч проблесна внезапно в следобеда и тя засия.

— Вси светии! — изръмжа отец Роже, гледайки през бинокъла.

— Какво става, отче?

— Това е Lapsit Exillis!

— Какво? — Облегнат на потенциометъра, закръгленият Рикар пребледня.

— Lapsit Exillis. Едно от имената, дадени на Граала през дванайсети век, когато се узнава за съществуването му. Всъщност — обясняваше трескаво отец Роже — това е ключово име, разпространено от френския средновековен поет Кретиен дьо Троа, което значи Lapis ex coelis. „Небесен камък“.

— И какво представлява?

— Една от плочите на Хермес. Една от плочите на Енох. На Имхотеп. На Мойсей. Една от Божиите книги!