През август 1995 година отидох за пръв път в Египет. И като всеки, тръгнал за земите на фараоните, както се казва, с открито сърце, бях омагьосан още при първото съприкосновение с камъните, с безбрежните пустини и с плодородните брегове. Отидох отново през декември, през март следващата година и пак през август. И така девет пъти за последните четири години. Причините ли? Те са и лични, и професионални, но след всяко минаване през Кайро или Луксор знаех, че трябва да се готвя за следващото неизбежно завръщане. Интересно: никога, в никоя от повече от двайсетте държави, които съм обиколил, не съм изпитвал тази насъщна нужда да се върна.
При последното пътуване нещо ме накара да отида в стария коптски квартал в столицата и да се откъсна за миг от пирамидите и храмовете. В музея там — истинско архитектурно чудо на два етажа, свързани с красива верига от филигранни осмоъгълни прозорчета — открих парче пергамент от Евангелието на Тома, изложено в една от витрините. Надписът на този апокрифен текст гласеше, че той е част от християнските текстове, открити през 1945 година край селцето Наг Хамади в околностите на Луксор.
Бях изумен. Тези трескави редове бяха дело на някой от първите в историята християнски писатели, на някой безименен писар, който смяташе Тома за брат близнак на Исус и за един от преките свидетели на възкръсването му. Но най-много ме впечатли това, че този текст — като един от парадоксите в историята — бе стигнал до Египет, където доктрината за възкресението на плътта е опазена в продължение на векове благодарение на мита за Озирис.
Като се върнах в Испания, се сетих, че месеци преди да се натъкна на тази „находка“, се бях сдобил в Лондон с целия превод на ръкописите от Наг Хамади, дело на неизвестна гностическа секта между III и IV век от нашата ера. Като ги прегледах внимателно, се изненадах, че в тези страници има толкова алюзии, макар и доста спорадични, за някаква общност от мъдри люде, наречена „организацията“, чиято цел, изглежда, е била да строи на земята паметници по подобие на „духовните центрове“, намиращи се на небето. Останах с впечатлението, че те са нещо като паднали „ангели“, които се опитват да възстановят връзката си с небето. Бяха обсебени от страстта към архитектурата, която се изразяваше в желанието им да противостоят от земята на непрестанното настъпление на някакви „сили на мрака“, които така и не бяха описани по-подробно в ръкописите от Наг Хамади.
Гностиците, написали древния пергамент, пазен в тази витрина, вярваха в съществуването на вечното единоборство между Светлината и Мрака. Една безпощадна битка, белязала по особен начин жителите на тази планета, битка, в която някои родове — като този на Давид, от който произхожда Исус — играят решаваща роля заради връзките си с „неизвестни висши същества“, дошли „от горе“. Странното верую на тези хора от пустинята стига незнайно как до средновековните алхимици и до строителите на катедралите. Тамплиерите — както разбрах след някои проучвания във франция, Италия и Испания — имали голяма заслуга за пренасянето на това знание и за увековечаването на идеята за вечната битка между Доброто и Злото. И така, без да усетя, бях увлечен в проучването на живота на онези, които бяха продължили делото на „организацията“ повече от тринайсет века, като опазваха някои средища и планираха възникването на други.
