Теория на хаоса

И в този момент, с бясно препускащо сърце, с раздиращ гърдите му дъх, Ксандър спря. Беше длъжен да се овладее, да се вземе в ръце. Беше потънал дълбоко в тресавището на коридорите, донякъде в безопасност под одеялото от книги над себе си. Завладя го усещане за спокойствие, достатъчно да надвие безумието на момента. Той се сгърчи и съсредоточи цялото си внимание върху слабия шум от напредващи крачки, който долиташе откъм лявата му страна. Това не беше равномерен ритъм, а синкопна комбинация от двама човека, които се блъскат от рафт в рафт и се приближаваха все повече към ъгълчето, в което бе намерил убежище. С всяка секунда звукът нарастваше с все по-засилващо се ехо. Той рязко изправи глава над плещите си, в очакване да зърне нечий пронизващ поглед; нямаше никой, само заплашителното стакато на стъпките, съпроводено със задъхано дишане, което се приближаваше безмилостно.

И изведнъж настъпи тишина. Някакво зловещо спокойствие надвисна над него, нямо и студено, напомпвайки нервната му система; заплаха, срещу която книжните редици вече не бяха преграда. Мъчителна тишина. Седеше като залостено в ъгъл животно, в очакване ноктите на невидимия звяр да се забият в плътта му; невидима хватка, която той почти осезаемо усещаше, както беше проснат и сам върху ледения под. Той отново извъртя глава, сигурен, че погледът на преследвача е забит в гърба му, но откри само черния контур на книжния рафт, сливащ се мрака, който сякаш го изолираше още повече. Тишината започна да го всмуква в себе си, празнотата изцеждаше и последните му телесни останки, оставяйки единствено безпросветен ужас след себе си. Отчаяно искаше да открие себе си, да се откъсне от мъчението, което преследвачите му така майсторски му бяха подготвили, но волята му сякаш бе изчезнала, а ръцете му бяха способни единствено да притискат ръкописа към гърдите си. Той отново започна да се люшка напред-назад и да потъва все повече и повече в безчувствения покой.