Теория на хаоса
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теория на хаоса». Краткое содержание книги:
Смъртоносният документ е същината на ТЕОРИЯ НА ХАОСА — смразяващ автентичен трилър, който ви държи в напрежение до последната страница. В него се описва глобална интрига и политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис, който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
Минута по-късно стояха до входната врата; Сара все така не знаеше как да се държи с новата си позната, както и преди час. Погледът на нежна безпомощност в очите й беше прекалено вглъбен, за да намери облекчение в деликатното стискане на ръката.
— Всичко ще се оправи — изрече Сара.
— Ще се върнете ли за мен?
Думите я разтърсиха; беше само една молба, но на Сара й бяха необходими всичките сили на волята, за да изтръгне отговор от себе си.
— Да… ще се върна за вас.
Алисън отново се вгледа в очите на Сара. Последва мигновен проблясък и кимване. Сара стисна ръката й и тръгна по пътеката през градината.
Някъде по средата на квартала някакъв Седан бавно потегли към къщата. Сара мигновено регистрира присъствието му и постепенно ускори крачка. Мъж в началото на двадесетте — широкоплещест младеж в сив костюм — се появи иззад едно дърво. Той остана неподвижен, с ръце, скръстени на гърдите си, и очи — скрити зад тъмни очила. Реквизит от министерството на правосъдието. Сара спря. Томи явно се бе оказал доста по-внимателен, отколкото бе предполагала. И по-бърз. Седанът спря зад гърба й, като в същото време младежът с очилата тръгна към нея.
За секунда се замисли дали да не побегне. Мисълта обаче да изостави Алисън сама я накара да се откаже от подобен вариант. Сара беше наясно, че Алисън беше прекалено крехка и беззащитна за процедурите, на които щяха да я подложат хората от Вашингтон, прекалено близки до хората на Айзенрайх, за да бъдат държани отговорни за каквото и да било. Поредният отнет живот. Поредният живот, който обаче Сара нямаше да си позволи да й го отнемат толкова лесно.
Тя бавно се обърна към къщата.
Гледката я порази. Алисън бе застанала до трети мъж, широко усмихната, а ръката й почиваше в неговата. Сара застина пред тази странна гледка.
— Виж кой е тук — изкрещя Алисън. — Уили и Джон.
Преди още Сара да реагира, младежът зад нея обви ръката си около лакътя й.
— Господин Вотапек не желае никой да тревожи Алисън, по никакъв начин. Разбирате ли? — прошепна той в ухото й, затягайки хватката си.
Вотапек. Сара можа само да кимне.
След два и половина часа хаос и некомпетентност Ксандър най-после държеше необходимите страници в ръката си, като буквално ги изтръгваше от един от библиотечните принтери. Одисеята беше започнала на бюрото на помощник-библиотекаря, който първоначално го беше изпратил на другия край на града за някакъв анекс; там му бяха казали, че книгите, които той търси, никога не напускат главната библиотека. Чудесно. Той се бе върнал на „Ръсел Скуеър“, само за да получи някакво объркано извинение: „Мислех, че ви трябва колекцията на Дилман“ и още един час лутане и туткане, когато вече взе да му писва и настоя да се срещне с главния библиотекар. Госпожа Дентън-Фис изпитваше далеч по-голямо чувство за вина, отколкото колегата си за „неприятното объркване“ и го бе отвела до офиса отзад и поверителните компютърни файлове. Десет минути по-късно Ксандър разглеждаше няколко страници, които бе търсил толкова време.
Фамилията Данцхофер се бе оказала доста щедра, според списъка, като бе дарила четири шкафа документация, всеки, може би с по четиридесет разпечатки — писма, памфлети и ръкописи, пръснати в безпорядък. Това означаваше, че той трябва да рови във всеки шкаф поотделно, за да открие Айзенрайх. Обтегнатите му от продължителното разтакаване нерви обаче изчезнаха при вида на една страница с дребни печатни букви: „За върховенството“. Той прокара палец по напечатаното. Грабнат от треската на търсенето, Ксандър изпита същата възбуда както при откриването на бележките на Карло. Нещо започна да го боде в гърлото.
Едва в този момент забеляза звездичките върху страницата. Някъде от десет до двадесет документа, включително и ръкописът, имаха звездички покрай името си в списъка. Той бързо стигна до края на втората страница. Никакво обяснение. Звездичките просто си стояха там. За момент стомахът му се присви. Какво да прави? Имаше само един начин. Той вдигна куфарчето си и се насочи към библиотечните рафтове.
Три минути по-късно очите му вече привикваха към слабоосветения четвърти етаж. Типично за толкова много библиотеки, книгите лежаха скрити зад тъмни ниши, бледи екрани от светлина, наклонени насам-натам от няколкото лампи над главата му. Точно пред него тясна и дълга пътека пронизваше етажа от край до край; подът беше мозайка от сенките, хвърляни от редовете с рафтове от двете му страни. Всеки ред се намираше в стена от черно и очакваше читателят да включи мекото осветление и да навлезе в мрачното очарование на това място.