Родена в пламък
- Автор: Робертс Нора
- Серия: concannon sisters #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Родена в пламък». Краткое содержание книги:
Предупредителен сигнал мина през ума му. Той го отхвърли като нелеп и й се усмихна.
— И още повече време ще намерим. Какво ще кажеш да намина да видя къщата която си замислила да превърнеш в училище?
— Знаеш, че ценя мнението ти — сърцето й туптеше забързано — Ценя теб.
Преди да се разколебае, тя се наведе напред и притисна устни към неговите. Направи се, че не забелязва тревогата в очите му.
Никаква сладка, платонична целувка този път. Патриша зарови пръсти в косата му и се притисна към него. Искаше, отчаяно искаше отново да изпита нещо.
Но ръцете му не я прегърнаха. Устните му не пламнаха. Остана неподвижен като статуя. Не изпитаха нито удоволствие, нито влечение един към друг. Между тях застана хладината на шока.
Тя се отдръпна и прочете в очите му изненада и което бе много по-лошо съжаление. Отдръпна се като ужилена.
Роуган остави чашата с недокоснатото бренди.
— Патриша…
— Недей! — тя стисна очи — Не казвай нищо.
— Разбира се, че ще говоря. Налага се — ръцете му се поколебаха, но накрая нежно се отпуснаха на раменете й. — Патриша, знаеш колко много… — какви думи да използва? — питаше се той. Какви? — …държа на теб — довърши той, за което се намрази.
— Хайде да оставим нещата така — тя стисна ръце до болка. — И без това се чувствам достатъчно унизена.
— Никога не съм смятал, че… — прокле се отново и тъкмо защото се чувстваше така ужасно, прокле и Маги, че се бе оказала права. — Пати — произнесе той безпомощно, — съжалявам.
— Не се и съмнявам — тя отново овладя гласа си, макар да я бе нарекъл с галеното й име. — И аз съжалявам. Не биваше да те поставям в такова неловко положение.
— Вината е моя. Трябваше да се досетя.
— Защо? — побиха я тръпки и тя се отдръпна, за да застане с лице към него. На светлосенките от лунните отблясъци лицето й бе крехко като стъкло, а очите — пусти. — Аз винаги съм под ръка, нали? Отбивам се. Свободна съм винаги, когато имаш време. Горката Патриша, толкова разнебитена; Мечтае си за своите дребни проекти, за да запълва с нещо времето си. Младата вдовица, която се задоволява с потупване по рамото и снизходителна усмивка.
— Това не е вярно. Не това изпитвам към теб.
— Не знам какво изпитваш — гласът й се извиси и й изневери, което разтревожи и двамата. — Аз самата не знам какво изпитвам. Но знам, че искам да си вървиш, преди да си кажем неща, от които ще се почувстваме още по-неловко.
— Не мога да те оставя в подобно състояние. Моля те — нека да влезем вътре, да седнем, да поговорим.
„Не“ — помисли си тя. Със сигурност щеше да се разплаче и с това само да се унижи повече.
— Не. Роуган — заяви тя безизразно. — Наистина искам да си вървиш. Няма какво да си кажем освен „лека нощ“. Знаеш къде е вратата.
Тя мина покрай него и потъна в къщата.
„Да вървят по дяволите всички жени“ — мислеше Роуган, докато влизаше в галерията следващия следобед. Да ги вземат дяволите, заради това, че винаги тайнствено успяват да накарат мъжете да се чувстват виновни, непотребни и идиоти.
Бе загубил приятелка, и то скъпа приятелка. Загуби я, повтори си той, защото бе сляп за чувствата й. Чувства, сети се той раздразнено, които Маги разбра с един бегъл поглед.
Заизкачва стълбите, бесен на себе си. Защо не знаеше как да се държи с двете жени, които значеха толкова много за него?
От невнимание бе разбил сърцето на Патриша. А Маги, проклета да е, бе в състояние да разбие неговото.
Хората никога ли не се влюбват в някого, готов да откликне на чувствата им?
Е, поне нямаше да се държи като глупак и да хвърли чувствата си в краката на Маги, която с лекота щеше да ги стъпче. Още не. Особено след като, макар и неволно, самият той стъпка нечии чувства. Достатъчно добре можеше да се оправя и сам.
Влезе в първата ниша и се намръщи. Бяха изложили още няколко от творбите й. Създаваше се бегла представа за онова, което щеше да бъде показано по света през следващата година. Кълбото, нейното кълбо, блестеше пред очите му и сякаш съдържаше всички мечти, които тя твърдеше, че са вътре; мечти и сънища — те сякаш му се присмиваха, докато той се взираше в дълбините на сферата.
Още по-добре, че тя не вдигна телефона предишната вечер. Вероятно в онзи момент бе имал нужда от нея, защото се чувстваше тъй окаян и тъй виновен пред Патриша. Изпитваше нужда да чуе гласа й, да се успокои. Вместо това чу собствения си глас сдържан и рязък, — записан на телефонния секретар. Беше отказала тя да направи записа.
Така че, вместо може би интимен, късен нощен разговор, той и остави лаконично съобщение, което без съмнение щеше да ядоса Маги толкова, колкото и него.
Господи, как я желаеше!