В кръчмата, разбира се. Къде на друго място би се сгрял умен мъж в хладен ветровит следобед? Определено не и вкъщи пред камината.
Баща й би предпочел да е в кръчмата, сред приятели, където е веселбата. Той обожаваше да се смее и ако се наложеше — да плаче или да споделя невероятните си мечти. Някои сигурно го смятаха за глупав, но не и Маги.
Тя взе последния завой и раздрънканата камионетка навлезе в селцето Килмихил. На улицата нямаше жива душа. Нищо чудно. Времето за обяд отдавна минаваше, а денят не предразполагаше към разходки: зимата налиташе от Атлантическия океан като пес от леденото царство на Хадес. Западният бряг на Ирландия трепереше и бленуваше за пролетта.
Сред множеството познати превозни средства тя зърна очукания фият на баща си. Хубава тълпа се бе сбрала при Тим О’Мейли този ден. Паркира колкото може по-близо до входа на кръчмата, притисната от магазини.
Едва стъпи на тротоара, и вятърът почти я събори. Маги загърна плътно якето с вълнена подплата и нахлузи още по-ниско черната плетена шапка. Бузите й пламнаха, сякаш се бе изчервила. Студеният въздух тегнеше от обезпокоителна влага. „Преди да се свечери — помисли си фермерската дъщеря — ще завали сняг!“
Не помнеше по-суров януари! Как пареше само с ледения си дъх графство Клар. Мина бързо край цветната леха на един магазин. Малкото останали стръкчета в подгизналата почва бяха почернели от студа и представляваха тъжна картинка.
Домъчня й за градинката, но новината, която носеше, я изпълваше с толкова радост, че се зачуди защо цветята не са разцъфтели сякаш бе пролет.
При О’Мейли бе топло. Усети го, щом отвори вратата. Долови мириса на горящия с весели червени пламъци в огнището торф, аромата на поднесената за обяд яхния от Дирдри — жената на О’Мейли, — напластения дъх на тютюн, бира и пържени картофи.
Най-напред забеляза Мърфи, бе седнал до една маса с протегнати напред крака и свиреше на ирландския си акордеон. Мелодията бе звучна като гласа му. Унесени и замечтани, посетителите, все постоянни гости, слушаха, стиснали халби с бира. Тъжната мелодия напомняше за Ирландия — впрочем така и се наричаше и разказваше за остаряването. Бе меланхолична и прекрасна като сълзите на влюбени.
Мърфи също я видя. На устните му се появи плаха усмивка. Черните му коси се бяха спуснали върху челото и той тръсна глава назад, да ги отметне. Тим О’Мейли стоеше зад бара. Беше едър мъж и бялата престилка на кръста едва опасваше корема. Лицето му бе широко и набръчкано; когато се смееше, очите почти се губеха в гънките.
В момента подсушаваше чаши. Не прекъсна работата си, защото знаеше, че Маги ще изчака възпитано края на песента и чак тогава ще поръча.
Тук бяха Дейвид Райън — пушеше от американските цигари, които брат му изпращаше всеки месец от Бостън, — спретнатата госпожа Логан, която плетеше нещо от розова вълна, а кракът й помръдваше в такт с музиката, и старият Джони Конрон — бе разтегнал беззъбата си уста в усмивка, а възлестата му ръка държеше не по-малко изкривените пръсти на съпругата му — поне от петдесет години насам. Седяха близо един до друг като младоженци, заслушани унесено в песента на Мърфи.
Звукът на телевизора над бара бе изключен. На екрана пробягваха ярки кадри от английска сапунена опера. Около масивна маса, под светлината на свещи в елегантни сребърни и кристални свещници, спореха богато облечени хора с лъскави коси.
Бляскава и пищна, обстановката бе далеч от живота в малката кръчма с опушени тъмни стени.
Презрението на Маги към лъскавите герои и техните пререкания насред скъпо мебелирания салон бе напълно машинално. Както и мимолетната завист.
Мина и през ум, че ако някога тя притежава подобно богатство — макар, разбира се, това да не представляваше интерес за нея, определено знае какво да направи.
И тогава го видя в ъгъла. Не самотен. Напротив бе преметнал ръка на облегалката на стола, а в другата държеше чаша и тя знаеше, че е пълна със силен чай, смесен с ирландско уиски.
Познаваше го добре. Не беше предвидим — непрекъснато започваше, спираше или променяше първоначално замислените планове. Не бе обичала никого така, както обичаше Том Конканън. От все сърце.
Без да отрони дума, прекоси помещението, седна и облегна глава на рамото му.
