Вратата на друидите

— Страх ли ви е? — попита Зарутер.

— Глупости!

Потта блестеше върху челото му и той се опитваше, да отклони поглед от върха, но не успяваше. Същото бе и с Варщайн.

— А трябва! Никой не знае какво е, но го има, откакто хората ги има на света, и ще го има, когато те вече ще са изчезнали. А вие го пробудихте. Но вината не е ваша. И аз не знаех и ако ви бях предупредил преди това, нямаше да ме разберете. Но сега вече знаете и трябва да спрете. Отворихте вратата и кой знае, може отново да се затвори, но само, ако престанете да я отваряте.

— Каква врата? — попита Варщайн. — Какво има зад нея? Накъде води?

— Истината — отвърна Зарутер. — Последната истина.

Вратата се отвори и усещането за недействителност изчезна в мига, в който Хартман влезе в стаята. Планината отново стана най-обикновена планина и нищо повече и светът на легендите и митовете отстъпи място на действителността.

— Извикахте ме.

Франке го погледна, сякаш не знаеше за какво става дума, но се почувства и някакси облекчен.

— Да, така беше — Той се върна към стола си и се строполи върху него. Дясната му ръка правеше нервни механични движения върху гладката метална повърхност на облегалката за ръцете. — Знаете кой е този човек, нали, господин Хартман?

Хартман мълчаливо кимна с глава и стойката му се изпъна.

— Надявам се, че си спомняте изричното ми нареждане, което се отнасяше до присъствието на чужди лица на строежа?

— Хванахме го, преди да е влязъл — опита се да се защити Хартман. — И затова сега стои пред мен, така ли?

— Вината не е негова — намеси се Варщайн. — Той казва истината. Хората му са го хванали, когато е искал да влезе през входа на тунела. Аз казах да го пуснат.

Франке го измери с кратък студен поглед и отново се обърна към Хартман:

— Нареждането ми не беше ли достатъчно ясно?

— Не, напротив.

— В такъв случай значи смятате, че господин Варщайн има по големи правомощия от мен? Мога да ви уверя, че не е така.

— Престанете, Франке! — ядоса се Варщайн. — Той не е виновен, вината е моя!

Франке просто не му обръщаше внимание.

— Можете да си вървите, Хартман. Този път ще забравя, но ако още веднъж не изпълните задълженията си като днес, ще бъда принуден да ви уволня. Разбрахме ли се?

— Съвсем точно — отговори Хартман с каменно лице.

— Добре. А сега придружете госта ни до портала. — Той посочи Зарутер. — Не искам накрая да пострада. Хайде, можете да вървите! — подкани той Зарутер.

Хартман се обърна към вратата и протегна ръка към Зарутер, но той се дръпна.

— Вие сте един глупак — обърна се към Франке. — Каквото и да се случи отсега нататък, вината ще е ваша!

— Струва ми се, че мога да живея с това — увери го усмихнато Франке. — Тръгвайте и ако още веднъж се появите тук, ще заповядам да ви арестуват.