Вратата на друидите
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евстатиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вратата на друидите». Краткое содержание книги:
— Те просто си вършат работата, иначе са добри хора.
— Но не достатъчно добри, за да се справят с вас — въздъхна Варщайн. — Не биваше да идвате.
Погледна през рамо към Хартман и хората му. Двамата пазачи си бяха тръгнали, но Хартман стоеше на известно разстояние и гледаше към тях. Той никога не изтърва и дума за посещението им при Зарутер, но знаеше, че старецът не му е много приятен. Може би го беше страх от него. За себе си знаеше, че го е страх. Или може би не, това не беше точната дума. Боеше се, а това вече бе различно.
— Какво искате?
— Трябва да говоря с човека, който заповядва тук.
— С Франке? — Варщайн енергично поклати глава. — Идеята не е никак добра.
— Трябва да говоря с него — настоя Зарутер.
— Не вярвам, че ще иска да говори с вас. Повярвайте ми, правите си лоша услуга, като търсите разговор с него. Той е… доста неприятен човек.
— Заведи ме при него! Ще ме изслуша и ако не е пълен глупак, ще разбере какво искам да му кажа.
Варщайн отчаяно се мъчеше да намери аргументи, с които да накара Зарутер да се откаже от намерението си. Досега бе казал една неистина, и то съвсем съзнателно — че Франке в никакъв случай не искаше да говори с него. Беше точно обратното — изгаряше от нетърпение да го стори. Но по съвсем различен начин от този, който Зарутер предполагаше.
— Няма да ви заведа — реши най-накрая той.
— О, напротив, ще го направиш! — Зарутер направи движение с ръка, което показваше, че няма да търпи повече съпротива. — Ще го направиш и той ще ме изслуша!
Варщайн се отказа. Знаеше, че никой и нищо на света няма да попречат на Зарутер да говори с шефа му и затова може би беше по-добре това да стане сега. Поне можеше да се опита да предотврати нещо още по-лошо с присъствието си.
— Добре тогава, елате с мен. Но помнете, че Франке не е като мен или Хартман. Той е…
— Знам какъв е! — прекъсна го Зарутер и тръгна напред и Варщайн изведнъж трябваше да се препъва, за да го настигне.
— Познавате ли го?
— Не ми е нужно, за да знам какъв човек е. Ти го смяташ за лош, но той не е. Само е сляп. Вижда нещата, но не иска да разбере какво вижда.
— Не мисля, че ще е въодушевен, ако му кажете това — промърмори Варщайн, но го каза толкова тихо, че човекът до него не чу нищо. С две бързи крачки го настигна, мислейки си каква огромна грешка прави, че го води при Франке. Колкото повече се приближаваха до бараката на управлението, толкова по-силно недоброто му чувство се превръщаше в убеденост. Франке вече ги бе видял. Стоеше пред отворената врата и гледаше в тяхната посока. Варщайн напразно се опитваше от разстояние да отгатне изражението на лицето му, но това, което криеше маската, издаваше стойката на тялото му. Прекалено отпуснатата му фигура издаваше напрежение и не особено силно самообладание. Не бе никак случайно, че се обърна кръгом и влезе вътре тъкмо когато Варщайн се канеше да каже нещо.
— Това той ли е? — попита Зарутер.
— Да, доктор Франке. Вижте, най-добре не казвайте нищо и оставете на мен аз да говоря.
Зарутер само лекичко се усмихна и изведнъж Варщайн се почувства като ученик, довел вкъщи приятел, за когото знае, че вече е правил беля в дома му и сега го чака порядъчен скандал. А на всичкото отгоре не знаеше какво точно да каже. Оказа се, че не беше и необходимо. В първата част на разговора Франке взе думата.
Очакваше ги в кабинета си и явно дяволски бе бързал, за да подреди обстановката така перфектно: бюрото му беше безупречно почистено, телефонът, компютърът и книгите безупречно аранжирани отгоре му. Пред него имаше отворена папка и на първата страница се виждаше голяма цветна снимка. Варщайн се запита кого ли искаше да впечатли с всичко това. Още повече, че при влизането им се направи на абсолютен глупак, престорвайки се, че задълбочено чете папката си и с добре тренирана изненада вдигна поглед към влезлите.
— А, Варщайн, какво има? — Той затвори папката и погледна Зарутер. — Гости ли имаме?
— Трябва да говорим с вас — отговори Варщайн и посочи към придружителя си. — Това е…
— Знам кой е — прекъсна го Франке. Облегна се назад в стола и в продължение на няколко секунди гледа стареца мълчаливо и с неразгадаем израз на лицето.
Варщайн искаше да отговори, макар че все още не знаеше какво точно, но Зарутер го изпревари.
— Трябва да престанете!
И Варщайн, и Франке го погледнаха изненадано. Старецът явно бе избрал най-краткия път да стигне до темата.
— Така-а — каза Франке чак след известно време. — И с какво, ако мога да попитам?
— Трябва да си идете. Веднага. Събудихте планината и тя се гневи. Ако останете, ще ви унищожи. Дойдох да ви предупредя.