Лунният камък
- Автор: Колинс Уилки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Милев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунният камък». Краткое содержание книги:
Заплетеният и динамичен сюжет на книгата грабва още от първите страници.
Лунният камък е магнетичен жълт диамант, украсявал някога челото на индуския бог на Луната. Но попаднал веднъж в ръцете на простосмъртни, диамантът, както се твърди, носи проклятие.
Полковник Хърнкасл решава да подари диаманта на своята племенница Рейчъл за осемнайсетия й рожден ден. През нощта след празненството ценният подарък изчезва от индийското шкафче на мис Рейчъл. За всичко, свързано с историята на Лунния камък, разказват един след друг героите в романа.
Уилки Колинс въвежда читателя в света на изисканите обноски, където се оказва, че никой не е толкова благопристоен…
С този съвет той отправи лакея на мястото му. Какво си е помислил Самюел за това, не зная. Но за мен беше ясно, че мис Рейчъл ще бъде следена тайно от минутата, в която тя ще напусне нашия дом — ако изобщо го напусне. Надзор над моята млада господарка! Шпионин зад нея, и то върху каретата на собствената й майка! Аз трябваше да си отрежа езика за това, че се забравих и проговорих на детектива Къф.
Първа от къщи излезе моята господарка. Тя застана настрана, върху най-горното стъпало, откъдето се виждаше всичко. Не продума нито на детектива, нито на мен. Свила устни и скръстила ръце под леката си мантия, която бе наметнала на излизане, господарката стоеше неподвижно като статуя и чакаше появяването на дъщеря си.
Само след минутка се показа и мис Рейчъл, облечена в елегантен костюм от някаква мека жълта материя, която отиваше чудесно на мургавото й лице; жакетът плътно пристягаше талията й. На главата си носеше малка сламена шапка с бял воал; на ръцете си — ръкавици с цвета на иглика, обтегнати върху пръстите й като втора кожа. Красивата й черна коса, гладка като атлаз, се подаваше изпод шапката. Малките й ушенца напомняха розова раковина: от всяко ухо висеше по един бисер. Тя бързо дойде при нас, права като стъбло на лилия и подвижна като млада котка. Нищо от хубавичкото й лице не беше се изменило освен очите и устните. Очите й бяха по-бляскави и големи, отколкото бих желал да ги видя; а устните й дотолкова бяха изгубили цвета и усмивката си, че аз просто не можах да ги позная. Тя набързо целуна майка си по бузата, казвайки: „Помъчи се да ми простиш, мамо!“ — и тъй яростно дръпна над лицето си воала, че го разкъса. После изтича надолу по стълбите и нахълта в каретата, сякаш искаше да се скрие там.
На свой ред и мистър Къф се оказа не по-малко пъргав. Той отстрани Самюел и придържайки с ръка отворената врата, застана пред мис Рейчъл в минутата, когато тя си сядаше на мястото.
— Какво искате? — попита мис Рейчъл изпод воала.
— Искам да ви кажа една-две думи, мис, преди да заминете — отвърна детективът. — Аз не мога да ви спра да не отивате при леля си; но мога да кажа, че вашето заминаване при настоящото положение на нещата ще ми попречи да намеря диаманта. Моля ви да разберете това и сама да решите дали ще отидете, или не.
Мис Рейчъл дори не му отговори.
— Тръгвайте, Джеймс! — извика тя на кочияша.
Без да продума повече, мистър Къф затвори вратата на каретата. Точно в този момент мистър Франклин се спусна тичешком надолу по стълбите.
— Довиждане, Рейчъл! — каза той, протягайки ръката си.
— Тръгвайте! — извика още по-високо мис Рейчъл, без да обръща внимание на мистър Франклин, както не обърна внимание и на детектива Къф.
Мистър Франклин остана назад като поразен от гръм. Не знаейки какво да прави, кочияшът погледна към господарката, която все още стоеше неподвижно на най-горното стъпало. Моята господарка, по лицето на която се бореха и гняв, и горест, и срам, даде на кочияша знак да тръгне, после бързо се обърна и си влезе в къщи. Възвръщайки способността си да говори, мистър Франклин извика след нея:
— Лельо, вие бяхте съвсем права! Приемете моите благодарности за всичките ваши добрини и ми позволете да си отида.
Господарката се обърна, сякаш искаше да му каже нещо. После, като че изгубила вяра в себе си, любезно махна с ръка.
— Елате да ви видя, преди да ни напуснете, Франклин — каза тя с пресеклив глас и си влезе в стаята.
— Направете ми едно последно добро, Бетъридж — обърна се към мен мистър Франклин с просълзени очи. — Закарайте ме на гарата, колкото може по-скоро!
Той също влезе в къщи. Поведението на мис Рейчъл го беше разтърсило изцяло. Колко много трябва да я е обичал!
Ние със сержант Къф останахме сами долу на стълбите. Той стоеше обърнат с лице към пролуката между дърветата; там се виждаше един от завоите на алеята, която извеждаше от къщата. С ръце в джобовете си, детективът тихичко си подсвиркваше „Последната лятна роза“.
— За всичко си има време! — избухнах аз доста яростно. — Сега не е време за свирене!
В това време през пролуката на алеята се показа каретата, която се носеше бързо към портата. Освен Самюел върху задната капра ясно се виждаше да седи друг човек.
— Всичко е наред — промърмори на себе си мистър Къф. И като се обърна към мен, продължи: — Наистина, сега не е време за свирене, мистър Бетъридж; имате право! Сега е време да действуваме, без да щадим никого. Ще започнем с Розана Спирман. Къде е Джойс?
Ние и двамата извикахме Джойс, но не получихме никакъв отговор. Аз изпратих един от помощниците кочияши да го потърси.