Лунният камък

Докато моят приятел индус ми шепнеше всичко това, тъжната музика заглъхна. Тримата мъже се проснаха по очи на скалата пред завесата, която скриваше идола. После станаха, погледнаха се един друг И се прегърнаха. След това един по един се спуснаха Надолу сред тълпата. Хората им правеха път сред гробна тишина. Аз видях как тълпата в една и съща минута ги пропусна да тръгнат в три различни посоки. Бавно-бавно хилядите хора, облечени в бяло, се събраха отново и отново образуваха една плътна маса. Следите на тримата осъдени поклонници изчезнаха. Ние вече не ги видяхме.

Иззад завесата сега се разнесе друга музика — гръмка, жизнерадостна. Тълпата изтръпна и се сгъсти още повече.

Завесата между дърветата бе отдръпната и пред очите ни се откри идолът.

Високо на своя трон, яхнал незаменимата си антилопа, с четирите си ръце, прострени към четирите страни на света — пред нас под мистичната небесна светлина се възправи крачен и страшен богът на Луната. И върху челото на това божество сияеше жълтият диамант; диамантът, чието сияние аз бях видял преди това в Англия върху блузата на една жена!

Да! Лунният камък отново заблестя над стените на свещения град, където започна и тази история преди осем столетия. Как той се върна в своята родина, благодарение на какви подвизи и престъпления индусите отново завладяха своята свещена скъпоценност — всичко това е известно по-добре на вас, отколкото на мен. Вие сте се лишили от него в Англия и (ако аз познавам донякъде характера на индусите) вие сте се лишили от него завинаги.