Лунният камък
- Автор: Колинс Уилки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Милев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунният камък». Краткое содержание книги:
Заплетеният и динамичен сюжет на книгата грабва още от първите страници.
Лунният камък е магнетичен жълт диамант, украсявал някога челото на индуския бог на Луната. Но попаднал веднъж в ръцете на простосмъртни, диамантът, както се твърди, носи проклятие.
Полковник Хърнкасл решава да подари диаманта на своята племенница Рейчъл за осемнайсетия й рожден ден. През нощта след празненството ценният подарък изчезва от индийското шкафче на мис Рейчъл. За всичко, свързано с историята на Лунния камък, разказват един след друг героите в романа.
Уилки Колинс въвежда читателя в света на изисканите обноски, където се оказва, че никой не е толкова благопристоен…
— Не, сър.
— Тогава не й казвайте нищо и сега. По-добре е аз да не предизвиквам изповедта на девойката, когато детективът само това и чака — да ни изненада двамата заедно. Моето поведение не е много последователно, нали, Бетъридж? Обаче не виждам изхода, от цялата тази работа, за която не е толкова страшно да се мисли, освен ако диамантът не се окаже у Розана. И все пак аз не мога и не искам да обвинявам тази девойка.
Достатъчно нелогично, не ще и съмнение. Но и аз сам чувствувах като мистър Франклин. И напълно го разбирах. И ако, макар и само веднъж в живота си, вие си спомните, че сте смъртен, може би и вие също ще го разберете.
Положението на нещата в нашия дом и вън от него, докато сержант Къф пътуваше за Фризингхол, беше накратко следното:
Мис Рейчъл, все още заключена в стаята си, чакаше идването на каретата, за да я закара при леля й. Моята господарка и мистър Франклин закусиха заедно. След закуска мистър Франклин изведнъж взе едно от своите внезапни решения — бързо-бързо излезе от къщи, за да успокои нервите си с една дълга разходка. Само аз го видях, когато тръгна; той ми каза, че ще се прибере преди завръщането на детектива. Времето, както и предполагахме миналата вечер, се промени. След проливния дъжд рано призори задуха силен вятър. Целия ден беше ясно и ветровито. И макар че сегиз-тогиз по небето се трупаха облаци, дъжд не валя. Времето не беше лошо за разходка, стига човек да е млад и здрав, способен да понася силните пориви на вятъра откъм морето.
След закуска помогнах на господарката да прегледа домакинските сметки. По време на разговора тя само веднъж докосна въпроса за диаманта, и то за да забрани всяко споменаване за него.
— Почакайте, докато се върне онзи човек — каза тя, имайки предвид детектива, — тогава ще трябва да говорим по този въпрос — щем не щем. Сега обаче никой не ни принуждава да вършим това.
След като се разделих с господарката, намерих Пенелопа да ме чака в моята стая.
— Татенце, моля ви, елате да поговорите с Розана — рече тя. — Много се безпокоя за нея.
Много добре разбрах в какво се състои работата. Но аз си имам едно правило: че мъжете (като по-висши същества) въздействуват положително на жените, там където, това е възможно. Когато една жена иска от мен да свърша нещо (дъщеря ми или някоя друга — все едно), аз винаги настоявам да зная: защо? И колкото по-често ги заставяте да поровят из мозъка си, за да намерят някаква причина, толкова по-сговорчиви ще ги намерите през целия им живот. Не е тяхна вина (горките!), че те най-напред действуват, а после разсъждават. Това е вина на глупците, които им угаждат и ги глезят.
Причината, изтъкната в дадения случай от Пенелопа, ще предам със собствените й думи:
— Боя се, татенце, че мистър Франклин, без да иска, жестоко е оскърбил Розана.
— А защо бе излязла на онази пътека? — попитах аз.
— Поради собственото си безумие — каза Пенелопа. — Не мога да го нарека с друга дума. Просто искала да говори с мистър Франклин тази сутрин — на всяка цена, — та каквото щяло да става! Аз направих всичко възможно да я спра: вие видяхте това. Ако само бях успяла да я отведа настрана, преди тя да чуе онези ужасни думи…
— Хайде, хайде! — казах аз. — Не преувеличавай и не се вълнувай толкова. Доколкото си спомням, нищо не се е случило, нищо особено, което да хвърли Розана в отчаяние.
— Нищо особено, татенце, само дето мистър Франклин каза, че никак не се интересувал от Розана… и, ах!… той го каза по такъв жесток начин!
— Каза го, за да запуши устата на детектива.
— Това й обясних и аз; но, татенце, мистър Франклин (наистина не по негова вина) вече много седмици наред я е унижавал и огорчавал… и сега отгоре на всичко се случи това! Розана, разбира се, няма никакво основание да очаква мистър Франклин да прояви някакъв интерес към нея. Просто е чудовищно, че се е забравила до такава степен! Сякаш е загубила всяко чувство на гордост и достойнство. Тя ме уплаши, татенце, когато мистър Франклин изрече тия думи. Просто се вкамени, като ги чу. А после изведнъж стана необикновено спокойна и оттогава продължава да си гледа работата като насън.
Аз започнах да се безпокоя. В гласа на Пенелопа имаше нещо, което сякаш приспа моя разсъдък. Припомних си какво бе се случило между мистър Франклин и Розана предишната вечер в билярдната. Тогава тя изглеждаше поразена в самото сърце; и сега, горката, отново бе уязвена в най-чувствителното място. Тъжно наистина! И още по-тъжно е това, че нищо не може да оправдае девойката и че тя няма право да изпитва подобни чувства.
Бях обещал на мистър Франклин да говоря с Розана и ето че сега ми се представи най-подходящият случай да изпълня обещанието си.