Владетелката на замъка
- Автор: Холт Виктория
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вирджиния Драгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Владетелката на замъка». Краткое содержание книги:
Когато стъпва в студения замък Мелин и се сблъсква с мрачния му господар Конън и неговата своенравна дъщеря, тя още не знае, че скоро ще срещне и сянката на Владетелката на замъка; че ще последва Конън в тъмната страна на любовта; и че накрая…
Минаха няколко секунди, докато тя осъзна смисъла на думите ми. Тогава спусна клепачи и се усмихна. Никога няма да забравя тази усмивка — тя ме трогна повече от всичко.
Готова бях да изтърпя недоволството на господаря само и само да направя щастливо това бедно дете.
Потеглихме рано на другата сутрин. Всички слуги излязоха да ни изпроводят. Седнах в каляската между двете деца, а Били Трихей, издокаран с ливрея, се намести на капрата.
Г-жа Полгри стоеше най-отпред със скръстени ръце и не откъсваше поглед от Джили. Явно беше очарована, че внучката й ще ни придружи в това пътуване.
Тапърти се пъчеше между дъщерите си. Очите и на тримата излъчваха подозрително любопитство, но това изобщо не ме интересуваше. Бях толкова щастлива, че ми идеше да запея.
Утрото бе слънчево и ясно, по тревата блестеше скреж, а ние препускахме по селския път. Децата бяха весели и възбудени — Алвиън оживено бърбореше, а Джили седеше до мен и се усмихваше. Забелязах, че е сграбчила полата ми и не я пуска. Усетих, че от сърце съм заобичала това нежно създание.
Били също бе в добро настроение. Като подминахме един крайпътен гроб, той произнесе молитва за душата на покойника.
— Не че душата му ще се успокои, скъпи госпожици. Човек, сполетян от такава смърт, не намира покой. Както и убитите. Душите им бродят по широкия свят.
— Това е нелепо! — остро рекох аз.
— Не бива да казвате на мъдростта нелепица, госпойце — засегнат ми възрази конярят.
Май всички местни хора имат прекалено развито въображение.
Децата впиха погледи в лицето ми. Въздъхнах с облекчение, когато пристигнахме на гарата.
В Пензънс ни чакаше карета, която щеше да ни отведе в Пенлъндстоу. Смрачаваше се, когато свърнахме по една алея и пред очите ми заблещукаха светлините на замъка. На портата ни очакваше мъж с фенер, който веднага щом ни забеляза, се провикна:
— Пристигнаха. Бягай да кажеш на господаря.
Бяхме доста изморени от пътуването; децата дремеха.
Помогнах им да слязат и щом повдигнах глава, забелязах Конън. Не можах да различа добре лицето му в здрача, но ми се стори, че е много доволен. Взе ръката ми, задържа я в неговата и каза нещо, което вся смут в душата ми:
— Толкова се тревожех за вас. Опасявах се, че ще ви сполети беда по пътя. Хиляди пъти съжалих, че сам не дойдох да ви взема.
Сигурно имаше предвид Алвиън. Не можеше да става дума за мен. Но той ме гледаше и се усмихваше. Никога през живота си не бях се чувствала толкова щастлива.
— Децата… — промълвих плахо. Конън топло се усмихна на Алвиън.
— Здравей, татко. Много се радвам да те видя.
Той постави ръка на рамото й, а тя го погледна умолително, сякаш просеше целувка.
— И аз се радвам, че дойде, Алвиън. Мисля, че ще прекараме чудесно заедно — рече Конън, но не я целуна.
В този миг избутах Джили напред.
— Какво… — понечи да попита Конън.
— Не можехме да изоставим Джили — бързо изпреварих въпроса му. — Вие ми дадохте разрешение да я обучавам.
Той се поколеба за момент, сетне ме погледна право в очите и се усмихна. Тогава разбрах, че е толкова доволен, задето ме вижда — мен, именно мен — че изобщо не го интересува още колко души водя със себе си, след като самата аз съм тук.
Нищо чудно, че прекрачих прага на родния дом на Алис, сякаш влизах в някакъв нов приказен свят.
През следващите две седмици ми се струваше, че съм загърбила жестоката и сурова действителност и се намирам в царството на мечтите, защото всичките ми желания се превърнаха в истина.
От мига, в който пристигнах в замъка Пенлъндстоу, към мен се отнасяха като към гостенка, а не като към гувернантка. За няколко дни успях да забравя ниското си социално положение, а когато си тръгвахме, се бях превърнала в духовитата и весела девойка, каквато бях някога.
За мен бе приготвена уютна стая до спалнята на Алвиън, помолих и Джили да бъде настанена до нас.
Пенлъндстоу бе прекрасен замък, строен през елизабетинската епоха. Бе голям почти колкото Маунт Мелин.
Стаята ми бе просторна и изискано обзаведена: тежки завеси от червено кадифе покриваха прозорците, а первазите бяха оформени като малки канапета. Пред огромното легло висеше копринен балдахин с бродирани мотиви. Яркочервеният килим и горящият в камината огън придаваха уют на стаята.
Донесоха багажа ми и една слугиня започна да го разопакова, докато аз се взирах в синкавите пламъчета, които лижеха дебелите цепеници.
Щом приключи с багажа, момичето направи реверанс и ме попита дали да подреди дрехите в гардероба и скрина. Никой не се отнася така към една обикновена гувернантка, помислих си аз. Кити и Дейзи бяха мили и любезни, но никога не бяха ми прислужвали по такъв начин.