Червена страна
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-428-2
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червена страна». Краткое содержание книги:
Далечна страна е земя на духове – необятно тревно море, неприветлива, прашна пустош и жарко слънце. Кой би тръгнал да я прекосява, рискувайки да остави костите си в калта, или ушите си да се полюшват на врата на някакъв проклет дивак? Оказва се – всички. Бунтовниците, оцелели след потушеното в Старикланд въстание, бягат преследвани от инквизицията. Авантюристи от всички краища на Съюза се стичат към заветните планини, където потоците изобилстват от злато. Търговци и предприемачи са загърбили сивотата на миналото и са отправили обнадеждени погледи към новите земи. Наричат ги Червена страна – дива земя, където единственият закон е този на добре наточената стомана, а грешките се плащат с кръв. Но ако знаеш прекия път и с мъничко късмет... Темпъл е човек с множество таланти, десетки професии и завидната дарба да избира винаги лекия път, а това е важно, когато целият ти живот е минал в страх и бягство. Но накъде да побегнеш, когато лекият път те е отвел до кръстопът? В миналото си Шай Саут е вървяла по преките пътища към щастието и знае, че те не водят доникъде. Остава този през Червената страна. За Лам пътят е един – този, който го отдалечава от миналото. За беда в Червена страна можеш да погребеш всичко друго – приятели и врагове, мечти и надежди – но не и миналото си.
- Кой ме изкара такъв достоен за възхищение човек - промърмори под нос. - Не и аз, това поне е сигурно.
- Ъхъ - каза Плачеща скала.
- Не съм имал един възвишен мотив в живота си.
-Хм.
Навремето чуеше ли някоя от историите за Даб Суийт, пъхваше палци в колана, наперваше се, вирваше гордо брадичка и си вярваше, че явно точно такъв ще да е животът му. Но годините се занизаха, коя от коя по-тежки, с всяка следваща от него оставаше по-малко, а историите ставаха все по-големи и по-големи. Накрая станаха истории за някой друг, човек, когото не беше срещал, човек, успял повече, отколкото той се бе осмелил да опита. Понякога те разбунваха отдавна забравен спомен за отчаяна битка, умопомрачително скучно пътуване до някъде си или период на съсипващ глад и студ и той клатеше глава и се питаше по коя неведома, шибана причина едната мизерия и безизходица се бяха превърнали в славни приключения.
- И какво получават те? - попита. - Една торба истории, на които да кимат замислено. А какво получавам аз? Нищо, с което да се оттегля от занаята, това със сигурност. Едно старо седло под задника и една торба хорски лъжи да ми тежи на раменете.
- Хм - отвърна просто Плачеща скала, сякаш това си беше съвсем в реда на нещата.
- Не е честно. Просто не е честно.
- А защо да е?
Суийт изсумтя недоволно, но не възрази. Вече не остаряваше. Вече беше остарял. На ставане сутрин го боляха краката. Вечер на лягане -ребрата. А студът се беше просмукал така дълбоко в костите му. Поглеждаше към дните зад гърба си и виждаше с колко много превъзхождат по брой тези отпред. Напоследък се замисляше още колко нощи ще успее да изкара под безмилостното открито небе, а хората все така го гледаха онемели от възхита, все едно беше великият Ювенс. Сякаш можеше със заклинание да пропъди буря или да изкара светкавици от задника си, с които да избие нападащи духове. Но той нямаше светкавици, не и той, и понякога, след като свършеше да говори с Маджуд и изиграваше ролята на вездесъщия и винаги насреща Даб Суийт така, както самият Йосиф Лес-тек не можеше да си представи дори, че е възможно, яхваше коня, ръцете му трепереха, погледът му се замъгляваше и той казваше на Плачеща скала: „Вече не ме бива“, а тя само кимаше, все едно това си беше съвсем в реда на нещата.
- Някога бях нещо, нали? - промърмори Суийт.
- Все още си нещо - отвърна Плачеща скала.
- Сигурно, но какво?
Ездачът спря коня на няколко крачки от тях и огледа подозрително двамата и руините, сред които чакаха. Приличаше на подплашен елен. Накрая преметна крак от едната страна на коня и скочи на земята.
- Даб Суийт - поздрави духът.
- Локуей - отвърна му Суийт. Ще да беше той. Беше от новото поколение, вечно намусени, черногледи. - Защо Санджийд не е тук?
- Можеш да говориш с мен.
- Мога, но защо ми е да го правя?
Локуей се наежи, вирна брадичка, нацупи устни, така типично за младоците в днешно време, каза си Суийт. После се замисли. На неговите години сигурно беше същият като него, най-вероятно още по-зле, но проклятие, в последно време нямаше сили за подобно перчене, затова махна дружески на духа:
- Добре, добре, ще говорим. - Пое дълбоко дъх, но това не успя да пропъди неприятното чувство в свития си на топка стомах. Беше планирал това от много време, беше премислил всяка възможност и беше избрал правилния път, но последната крачка си оставаше все така трудна.
- Говори тогава - каза Локуей.
- Водя задруга на около ден бърза езда южно оттук. Имат пари.
- Ние ще ги вземем - каза Локуей.
- Вие ще правите каквото, мамка му, ви се казва, ето това ще направите - сряза го Суийт. - Кажи на Санджийд да бъде на уговореното място. И бездруго са настръхнали от страх. Просто се покажете като за битка, както си му е редът, малко яздене в кръг, много викове, тук-там някоя стрела и ще са готови да платят. И кротко, без усложнения, ясно?
- Разбирам - отвърна Локуей, но Суийт се съмняваше, че младият дух знае какво означава кротко и без усложнения.
Той пристъпи към духа - за късмет, склонът беше на негова страна и лицата им бяха на едно ниво, - пъхна палци в колана с меча, вирна брадичка и го погледна право в очите:
- Никой да не умира, чу ли ме? Кротко и без усложнения. И накрая всеки ще си получи парите. Половината за теб, половината за мен. Ето това ще кажеш на Санджийд.
- Ще кажа - отвърна Локуей и го изгледа предизвикателно. Суийт се изкуши да го наръга, тук, намясто, пък всичко да върви на майната си, но здравият разум надделя. - Ти какво казваш за това? - Локуей погледна към Плачеща скала.