Червена страна
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-428-2
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червена страна». Краткое содержание книги:
Далечна страна е земя на духове – необятно тревно море, неприветлива, прашна пустош и жарко слънце. Кой би тръгнал да я прекосява, рискувайки да остави костите си в калта, или ушите си да се полюшват на врата на някакъв проклет дивак? Оказва се – всички. Бунтовниците, оцелели след потушеното в Старикланд въстание, бягат преследвани от инквизицията. Авантюристи от всички краища на Съюза се стичат към заветните планини, където потоците изобилстват от злато. Търговци и предприемачи са загърбили сивотата на миналото и са отправили обнадеждени погледи към новите земи. Наричат ги Червена страна – дива земя, където единственият закон е този на добре наточената стомана, а грешките се плащат с кръв. Но ако знаеш прекия път и с мъничко късмет... Темпъл е човек с множество таланти, десетки професии и завидната дарба да избира винаги лекия път, а това е важно, когато целият ти живот е минал в страх и бягство. Но накъде да побегнеш, когато лекият път те е отвел до кръстопът? В миналото си Шай Саут е вървяла по преките пътища към щастието и знае, че те не водят доникъде. Остава този през Червената страна. За Лам пътят е един – този, който го отдалечава от миналото. За беда в Червена страна можеш да погребеш всичко друго – приятели и врагове, мечти и надежди – но не и миналото си.
Понякога се заглеждаше в тази безмилостна празнина отпред и си мислеше - стъпвал ли е някога друг човешки крак на това място? - и от мисълта му се завиваше свят. Колко път бяха изминали? А колко остава? Какво ще стане, ако следващия път Суийт не се завърне от поредното тридневно обследване на терена отпред? Ще намерят ли сами пътя в този океан от трева?
Но той трябваше да изглежда спокоен и уверен. А също и с приповдигнат дух. И силен. Като Лам. Погледна към възрастния северняк, който тъкмо беше слязъл от коня, за да избута заседналия фургон на лорд Ин-гълстад. Бъкхорм не мислеше, че той и всичките му синове накуп щяха да извадят заклещеното колело, но Лам просто вдигна задницата на фургона и то изскочи. Най-малко десет години по-възрастен от Бъкхорм, но сякаш от камък и желязо - нито веднъж не го видя уморен, никоя работа не беше прекадено тежка за него. Бъкхорм знаеше, че семейството му разчита на него, че трябва да им служи за пример. Не можеше да си позволи да рухне, те щяха да го последват, а тогава какво? Ще тръгнат обратно? Хвърли поглед през рамо и въпреки че коя да е посока изглеждаше точно като всяка друга, поглеждайки назад, видя само провал.
Видя и жена си. Отиваше встрани от колоната с няколко от останалите жени да се облекчат. Усещаше, че не е щастлива, и това му тежеше, но също така го объркваше напълно. Не бяха тръгнали заради него, нали така? На него си му беше добре в Хормринг, но човек трябва да работи, за да даде на семейството си всичко, от което има нужда, да му осигури по-добро бъдеще. И той видя такова тук, на запад. Не знаеше какво повече да направи, за да е щастлива и доволна. Всяка вечер изпълнява съпружеските си задължения, нали така, пита ли го някой пребит ли е от езда и скапан ли е от умора?
Понякога му идеше да я пита направо - какво искаш? Въпросът току кацнеше на езика му, аха, да изскочи, и проклетото заекване се стоварваше отгоре му, с по-голяма тежест от всякога. Искаше му се понякога да слезе от коня и да повърви с нея, да поговорят както преди, но тогава кой ще наглежда стадото? Темпъл ли? Бъкхорм прихна с глас и извърна поглед към въпросния скитник. Той бе един от онези хорица, дето си мислеха, че целият свят им е длъжен с нещо. Един от онези, които се носеха безгрижно из живота като красива пеперуда от цвят на цвят, от един провал към следващия и оставяха на другите да вървят след тях да оправят каквото са забъркали. Гледай го само, в момента дори не мисли за това, за което му се плаща, кандилка се на гърба на мулето и се занася с Шай Саут. Бъкхорм поклати невярващо глава. Странна двойка. От двамата със сигурност тя беше по-големият мъж.
Лулайн Бъкхорм зае мястото си в кръга и прилежно извърна глава, без да поглежда назад.
Фургонът й беше спрял, както обикновено ставаше, ако тя не беше там да въдвори ред и да го подкара. Три от децата й се боричкаха за юздите и шумът от караницата им се носеше надалеч.
Понякога мразеше децата, с тяхното вечно мрънкане, насинени и ожулени колене и лакти и безкрайните им, смазващи, задушаващи нужди. Кога ще спрем? Кога ще ядем. Кога ще стигнем в Крийз? А това им нетърпение беше още по-непоносимо заради нейното. Беше зажадняла за нещо различно, каквото и да е, само да наруши тягостното еднообразие на пътуването. Есента отдавна трябваше да е дошла, но освен че вятърът беше захладнял, по какво друго човек да разбере кое време от годината е тук насред тая пуста равнина? Толкова, ама толкова равна, а все й се струваше, че катереха хълм и склонът му с всеки следващ ден ставаше все по-стръмен.
Чу лейди Ингълстад да смъква полите си и я усети да застава до нея. Голям изравнител се оказа Далечна страна. Жена, която в цивилизацията не би я удостоила и с поглед, чийто съпруг, без значение глупак или не, беше седял в Камарата на лордовете на Съюза, а ето ги сега двете, ходят да пикаят заедно. Сисбет Пег застана в средата на кръга, добре скрита от хорските погледи, и клекна над кофата. Беше едва на шестнайсет, току-що омъжена и още захласната до уши. Говореше така, сякаш светът започваше и свършваше със съпруга й. Да е жива и здрава горката. Един ден ще се научи.