Адвокатът с кучето

— За нещо, което ми споменахте при предишната ни среща — отвърнах аз. — Казахте, че Алекс е бил напрегнат от работата, особено през последните два месеца. Не спял добре и качеството на живота ви зависело от неща като цената на петрола и златото.

Тя кимна. Споменът бе съвсем пресен за нея.

— Да.

— Зная, че не ви е приятно да се връщате към това, но ще ви бъда благодарен, ако опитате. Можете ли да си спомните конкретни неща, които го разстройваха, или нещо, за което ви е споменавал?

— Не, не обичаше да говори за работа. Казваше, че не иска да я носи у дома, но, разбира се, тя никога не го напускаше.

— Да се е случвало да дочуете някакви разговори? Нещо, свързано с причината да е под стрес?

— Трябва да ви попитам нещо — каза тя.

— Разбира се.

— Защо искате да знаете всичко това? Алекс е бил случайна жертва онзи ден; не той е бил мишената. Това как би ви помогнало за делото?

Това бе моментът на истината. Трябваше да замажа нещата и да не й казвам какво целя. Това си бе стрелба в тъмното и нямаше причина тя да влиза в тунела с мен.

От друга страна, ако бях на нейно място, щях да искам да науча и да преценя лично.

— Може да не е бил случайна жертва. Не твърдя, че със сигурност е така. Дори не казвам, че е възможно. Но все пак има такава вероятност.

Тя кимна, но не проговори близо цяла минута. Накрая каза:

— Има нещо, което може да ви помогне.

— Какво?

— Една вечер гледахме новините, явно е била емисията в десет, защото бяхме в леглото. Мисля, че четях и не обръщах много внимание на телевизора.

— Добре…

— Алекс се разстрои от нещо, което видя. Усетих го как се напряга. След това веднага взе телефона и се обади.

— Знаете ли на кого?

Тя кимна.

— Чух го да казва „Стенли“, така че трябва да е бил Стенли Фриймън. Излезе от спалнята, докато говореше, но го чух да пита: „Стенли, чу ли какво е станало?“.

— Чухте ли нещо повече?

— Не. Разговорът обаче продължи дълго… може би около петнайсет минути. Ясно беше, че е важно, щом звъни на господин Фриймън в такъв късен час. Но когато се върна, Алекс се престори, че нищо не е станало.

— Знаете ли какво е видял, че да се разстрои така?

— Не. Но…

Тя стана и отиде до бюрото. Отвори чекмеджето и прегледа някакви пликове и книжа. Като че ли намери онова, което търсеше, и спря за няколко секунди, за да го прочете.

— Мога да ви кажа, че беше в петък, четиринайсети март.

— Сигурна ли сте?

— Да, защото на следващия ден племенницата ми навършваше две години и трябваше да идем на празненството. На сутринта обаче Алекс ми каза, че не може да дойде, трябвало да се погрижи за нещо в работата. Знаех, че е свързано с разговора му с господин Фриймън, но не го попитах за подробности.