Моят замък
- Автор: Смит Доди
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 954–330–022–4
- Переводчик: Мариета Цанова
- Жанр: Классическая проза 20 века
Электронная книга - «Моят замък». Краткое содержание книги:
Въпреки че в Моят замък повествованието се води от 17-годишно момиче, литературните критици отнасят книгата към групата на сериозните литературни постижения. Доди Смит е обявена за авторката, написала най-сполучливото и оригинално встъпително изречение на роман за всички времена и за създателка на книги бестселъри още в момента на публикуването им.
Една от най-харизматичните разказвачки, които някога съм срещала.
Дж. К. Роулинг
Така свежа, сякаш е написана едва тази сутрин и така класическа, сякаш е излязла изпод перото на Джейн Остин. Щастлив съм, че имах възможност да я прочета.
Доналд Уестлейк
Приятен, невероятно четивен роман за първата любов и нейните превратности. Какво удоволствие!
Ерика Джонг
Забавна и събуждаща мечти... някакво странно чувство за непреходност блика от нейните страници. 101 поздравления! Оценка шест плюс!
Ентъртейнмънт Уийкли
Моят замък е също толкова блестящо хитроумна и интригуваща, каквато е била и когато е публикувана за първи път преди петдесет години.
Инграм
Цяло събитие, заслужаващо бурни аплодисменти е, когато блестящ роман, изпълнен с остроумие и духовитост, ирония и искрени чувства, се върне към живот след като е отсъствал от лавиците толкова много години. Така че - да отворим шампанското и да посрещнем с наздравица Моят замък.
Лос Анджелис Таймс
— Месец май скоро ще отлети — отбелязах, когато приближихме до храсталака в началото на селото.
— „Върбовите клонки и май карат къщите да се усмихват“ — изрецитира Саймън. — Мисля, че именно това стихотворение ме кара да мисля, че хората от Елизабетинската епоха са се наслаждавали на постоянна пролет.
После всеки от нас се сещаше за пореден стих и го изрецитираше на глас. Когато стигнахме до:
установихме, че вече сме пристигнали в селото.
— Чуваш ли наистина кукане на кукувица? — попитах го.
— Чакай да се ослушам — рече Саймън.
Двамата замълчахме и чухме:
как ковачът удря силно с чука;
как кокошката съобщава, че е снесла яйце;
радио, настроено на вълните на Британската радио корпорация;
дрънченето на водната помпа в парка на селото.
Доста неприятни шумове наистина, но само след минута се намеси часовникът на църковната кула. Неговият звън някак обедини всички останали звуци в едно и им придаде неповторима хармония. После Елоиз развали всичко, като силно залая и се спусна да преследва нещо, което пробяга сред високата трева.
— А колко аромата долавяш във въздуха? — попитах Саймън.
Започнахме да броим:
пушек от комин;
топъл мирис на пролетен бриз (в него открихме дъх на слама, сено, коне, чисти крави — все приятни миризми; прасета, кокошки, вкиснало зеле — противни, но не чак толкова, защото едва се долавяха);
аромат на прясно изпечен пай;
сладък свеж аромат, комбинираш в себе си по малко от уханието на разцъфнали цветя, свежа трева, чист пролетен въздух, на който човек обикновено не обръща внимание, освен в случаите, когато специално мисли за това.
— Чудя се колко ли още миризми долавя Елоиз? — рече Саймън.
— Да видим. Какво подушваше кучето от известната поема на Честъртън? „Вода и камък, роса и наближаваща буря…“
— „И неделна утрин“. Колко прав е поетът, че неделната утрин също има свой специфичен аромат! — възкликна Саймън.
О, колко прекрасно е да си с някой, който знае същите стихотворения, които и ти! Надявам се, че един ден Саймън ще ми стане зет.
Завихме по късата алея, водеща към най-красивата част на Годсенд. Църквата, построена в нормански стил със саксонско влияние, е от едната страна на алеята, между къщата на викария от епохата на кралица Ана и училището от осемнайсети век, в което преподава госпожица Марси. Отсреща е кръчмата „Ключовете“. Понеже алеята прави нов завой точно там, всичките тези постройки изглеждат като цялостен архитектурен ансамбъл, който според Топаз е „изключително завладяващ“. Кръчмата е боядисана в кремаво, а фронтоните й са много оригинални. Точно зад нея се издига вековен кестен — още не е цъфнал, но листата му са обагрени във възможно най-наситения зелен цвят, който човек може да си представи. До фасадата на кръчмата е залепена дървена пейка, пред която е разположена дълга маса — част от нея е засенчена от разкошната корона на кестена. Точно там бяха седнали Роуз и Нийл, всеки с бутилка джинджифилова бира в ръка.
Оказа се, че сестра ми се отбила до селото на връщане от фермата на господин Стебинс, за да си купи калъпче тоалетен сапун. (Всяка седмица Топаз ни дава по един шилинг за джобни и това ще продължава, докато не похарчим напълно парите, получени при продажбата на пътническото одеяло.) В магазина се натъкнала на Нийл, който пък точно си купувал цигари.
— Когато й споменах, че скоро ще се появиш, тя се почувства задължена да те изчака — уведоми Нийл брат си. Може и да си въобразявам, но ми се стори, че в гласа му имаше сарказъм.
Седнахме. Саймън, естествено, се намести до Роуз. Нийл ме попита какво ще пия. Мислех да поискам лимонадено после ме осени невероятно смело хрумване.