Моят замък

Аз пък се опитах да намеря възможно най-успокоителните думи.

— Каквото и да си казал по неин адрес, тя не го знае и никога няма да го научи — рекох накрая.

Мога да бъда много изкусна лъжкиня, когато ми се налага. Саймън изобщо не се усъмни в думите ми.

— Ти не си й казала, прекрасно дете!

Хванах се да се извинявам на Бог и да му обяснявам подбудите си, както правех винаги, когато прибягвах до добри и необходими лъжи. Саймън пък се впусна да ми обяснява защо двамата с Нийл така погрешно преценили сестра ми.

— Всичко е заради това, че Роуз е много оригинална — обобщи той.

— Оригинална? Роуз?

— Ама разбира се! Оригинален е дори начинът, по който се облича. Онази ефирна розова рокля… И идеята да вземе назаем кринолина на старата госпожа Стебинс…

— Беше… — Исках да кажа, че идеята бе на Топаз, но се спрях по средата на изречението. — Беше красиво хрумване, нали? — завърших въпросително.

— Всичко в Роуз е красиво. — През следващата четвърт миля Саймън говореше само за сестра ми: колко различна била от средностатистическите съвременни девойки. Именно това била причината да не я разбере в началото и как после осъзнал колко уникална е всъщност тя. Очевидно всичко, което Роуз прави, е оригинално — дори начинът й на танцуване и измислянето на малки допълнителни стъпчици. Тя също така е и изключително интелигентна — той беше така добър да добави, че същото се отнася и за мен, но Роуз е направо гениална (факт, който все още продължава да убягва от вниманието на семейството й, между другото.) Що се отнася до външността й — тя би била първа красавица във всеки един период от човешката история!

Съвсем чистосърдечно можех да се съглася с констатациите му във връзка с хубостта на сестра ми. Казах му, че си я представям как пристига в Бат и как всички камбани в града започват да бият в нейна чест, а тя пристъпва гордо като кралица. Този образ, естествено, напълно устройваше Саймън.

Темата за Роуз бе неизчерпаема и Саймън спря да говори по нея едва когато стигнахме до боровата гора. Тогава той започна да се възхищава на свежата зеленина.

— Скоро ще има и зюмбюли — казах му. — Вече са напъпили.

Саймън мълчеше и поглъщаше с поглед леса, а после рече:

— Каква е тайната на английската природа? Защо красотата й докосва душата на човек толкова дълбоко и трайно?

В гласа му се долавяше лека тъга. Може би красивите гледки го настройват меланхолично — и на мен ми се е случвало понякога. Веднъж, когато бях съвсем малка, попитах татко защо се получава така и той отвърна, че се дължи на осъзнаването на преходността на красотата — тя ни напомня, че и ние самите един ден ще умрем. После добави, че вероятно съм още твърде малка, за да го разбера. Аз обаче го разбрах напълно.

Продължихме по пътя си. Използвах случая и започнах да разпитвам Саймън за Америка и той ми описа някои от старите селца в Нова Англия — приятни, чисти и подредени, много по-просторни от нашите, с широки улици, засенчени от високи дървета. Разказа ми и за градчетата в щата Мейн, където обичал да прекарва ваканциите си. Казва „ваканция“ на това, което ние тук сме свикнали да наричаме „отпуск“. Въпреки че продължавам да намирам английския му за перфектен, осъзнавам, че във всяко изречение, което произнася, има американско влияние — „допускам“ вместо „предполагам“, „може би“ вместо „вероятно“… О, има десетки такива примери! Саймън се държи много повече като американец пред мен, отколкото пред баща ми. В мое присъствие не се опитва да звучи зрял и уравновесен, а пуска на воля младежкия си дух. Когато разговаря с татко, подбира думите си изключително внимателно, което го прави да изглежда като педант на средна възраст.