Ще си останем приятели, нали [calibre 2.35.0]

щастливи от този факт. А за нас се оказва грешка. Горкичкото — цялото това оформяне и за

какво? За нищо! Чиста загуба на природ ен материал. Изпълвам се със съжаление към него,

което пък ме изпълва с още по-голямо съжаление към мен самия.

На всяка цена трябва д а говоря с баща ми, независимо д али може д а ми помогне или не!

Обаче първа се връща мама. Пита ме за мача, а по сле по ставя ръка на челото ми.

— Изглежд аш отпад нал. Добре ли си?

Аз се опитвам д а измисля някакви въображаеми под робно сти от мача, но творчеството

нещо не ми се отд ава. Решавам, че е по-д обре д а се престоря на болен. Доко свам челото си и

изричам:

— Ад ски ме боли глава! Мисля д а полегна малко пред и появата на татко.

— Ще излизаш с баща си? — сбърчва чело мама.

— Да бе. Нали все още не сме си разменили под аръците! — Не й бях обяснил нещата

около Бъд ни вечер и най-малкото сега смятам д а го направя.

Качвам се в стаята си, лягам на леглото и зачаквам появата на татко. Чакането ми

пред о ставя още време за размисъл и не пропускам д а се позд равя, зад ето не се обад их на

Саша, когато ме сърбяха ръцете. Не би било честно спрямо нея, а и баща ми ще бъд е тук всеки

момент.

Развед ените род ители на някои мои познати са приятели. Някои от тях д ори още спят

заед но. А моите род ители си говорят само тогава, когато не може д а бъд е избегнато. Татко

никога не е влизал в къщата, в която се преместихме, след като той ни напусна, а мама никога

не се бе запознавала с Брид жит. Не мога д а си пред ставя в д ействително ст нито ед ин от

въпро сните д ва сценария. Вместо това татко натиска клаксона на колата. Такъв е начинът му

д а ме извика. Не се о смелява д а припари д ори д о външната врата. Сед и си в колата и натиска

клаксона д ва пъти. В началото го мислех за смешно. А какво би станало, ако някое развед ено

семейство с абсолютно същия сигнал се настани д а живее в съсед ната къща? Пред ставете си

какъв шаш и паника ще настанат!

Обаче д нес няма сигнал на клаксон. В сед ем без пет мама чука на вратата ми и заявява, че

татко ме чака в д невната. Изненад ата си я бива, но главата ми вече бучи от проблеми, така че

про сто ставам от леглото и тръгвам над олу по стълбите, сякаш е съвсем нормално татко д а

ме чака в д невната.

— Реших д а хвърля ед ин поглед на къщата ви — казва татко, когато се появявам в

д невната. — Много е хубава!

— Аха! — кимвам и прокарвам ръка през челото си. — Вид я ли Холанд ?

— Да — кимва татко. — Поговорихме си за кратко.

За какво? Какво си казват хората, когато не са си говорили близо год ина?

— Много хубаво — казвам искрено. — А с мама?

— Разбира се. — Присвива нозд ри. Аха! Познат признак за семейно напрежение. — Май

още не си й казал, така ли?

Поклащам глава и кимвам по по сока на вратата. Татко тръгва след мен към антрето,

къд ето се обувам и обличам. Изглежд а изгубен в нашата къща, но точно сега нямам време за