Кралицата на Юга

Как съм излязла, поиска да разбере тя. Гласът й звучеше чуждо, сякаш вече не беше нейният. Лобато се усмихна и твърдите черти, белезите по лицето и живият му поглед се смекчиха, когато се обърна към облегнатия на стената мъж. А той продължаваше да мълчи, гледаше Тереса с любопитство и някакво стеснение, сякаш не се осмеляваше да се приближи.

— Той те извади.

Тогава Лобато й разказа какво се е случило, след като е изпаднала в безсъзнание. След удара останала на повърхността на водата за малко, после потънала, все така осветявана от прожектора на хеликоптера, който отново бил запален. Пилотът оставил командването на колегата си и се хвърлил в морето от три метра височина. Вече във водата си махнал каската и спасителната жилетка, за да се гмурне към дъното, където тя се давела. После я извадил на повърхността, сред пяната, вдигана от перките на ротора. Оттам — на брега. Междувременно катерът търсел останките на Сантяго Фистера — най-големите оцелели парчета от „Фантом“-а не надвишавали четири педи. Светлините на една линейка вече се задавали откъм шосето. Докато Лобато й обясняваше всичко това, Тереса гледаше лицето на облегналия се на стената мъж. Той продължаваше да мълчи, нито потвърждаваше, нито отричаше, все едно разказаното от журналиста се беше случило на друг. Накрая разпозна в него един от митничарите, когото беше видяла в кръчмата на Куки, онази нощ, когато контрабандистите от Гибралтар празнуваха рожден ден. Пожела да дойде с мен, за да види лицето ти. Тя също гледаше лицето му. Това бе пилотът на хеликоптера на митническата охрана, който беше убил Сантяго и бе спасил нея. Помисли си: трябва да запомня това лице за по-нататък, за тогава, когато реша, ако се срещнем отново, дали да се опитам да го убия на свой ред, ако мога, или да му кажа, сключваме мир, копеле, да свия рамене и да се сбогувам. Най-сетне попита за Сантяго, къде са останките му. Този при стената извърна очи настрани, Лобато изви скръбно устни и каза, че ковчегът е на път за О Грове, родното му място в Галисия. Свястно момче, добави той с изражение, подходящо за случая. Тереса си помисли, че навярно е искрен, бяха се познавали, бяха излизали заедно да се черпят, може би наистина го уважаваше. Тогава започна да плаче, тихо, кротко, защото сега вече мислеше за мъртвия Сантяго. Виждаше неподвижното му лице със затворени очи, както когато спеше с лице на рамото му. И се сети: какво ще правя сега с проклетата платноходка, която е върху масата в къщата в Палмонес, сглобена наполовина, без да има кой да я довърши. Разбра, че е сама за втори път и по някакъв начин завинаги.