Дванайсетата карта [bg]

— Момче или момиче?

— Честно казано, не знам. Ще дойде утре сутринта. Можем да го попитаме. Чичо ти е в съседната стая; госпожица Линч също ще остане.

— Барби ли?

— Да.

— Много е мила. Разказа ми за кучетата си. И за някои от новите предавания по телевизията. — Джинива кимна към книгите. — Нямам много време за телевизия.

Детектив Бел се засмя:

— Момчетата ми се нуждаят от добър пример като твоя. Задължително трябва да ви запозная. Така, можеш да повикаш Барби по всяко време, ако имаш нужда от нещо… — Бел се подвоуми. — Дори да сънуваш кошмар. Знам, че понякога е тежко, когато родителите ги няма.

— Аз се справям добре сама.

— Не се съмнявам. Все пак викай, ако се нуждаеш от нещо. Нали сме за това. — Той се приближи до прозореца, надникна през завесите и се увери, че прозорецът е заключен. — Лека нощ и не се притеснявай. Ще пипнем тоя тип. Въпрос на време е. В този занаят няма по-добри от Райм и хората, които работят с него.

— Лека нощ.

Тя бе доволна, че Бел си тръгва. Детективът може би имаше добри намерения, но Джинива мразеше да се отнасят към нея като с дете, а също да ѝ напомнят за ужасното положение. Свали книгите от леглото и ги подреди на купчинка до вратата, за да може да ги вземе бързо, ако се наложи да излезе по тъмно. Правеше това всяка вечер.

Извади теменужката, които ѝ беше дала илюзионистката. Дълго я гледа, след това внимателно я сложи между листата на най-горната книга.

Мина за кратко през банята, където почисти умивалника, след като изми зъбите си. Замисли се за неразборията в банята на Киш и се засмя. Върна се в спалнята, заключи вратата и въпреки че се почувства глупаво, подпря бравата с един стол. Съблече се, сложи си шорти и избеляла фланелка и си легна. Загаси лампата и двайсетина минути си мисли за майка си, баща си и Киш.

Кевин Чейни на два пъти се намеси в мислите ѝ, но тя гневно го отхвърляше.

Накрая си спомни за прадядо си, Чарлз Сингълтън.

Бягството…

Скокът в Хъдсън.

Замисли се за тайната му. Кое беше толкова важно, че така ревностно да я пази?

Замисли се за любовта му към съпругата и сина му.

Нападателят от библиотеката обаче все не ѝ даваше мира. О, тя се правеше на много печена пред полицията, но разбира се, че се страхуваше. Маската, трясъкът от удара по главата на манекена, стъпките на убиеца. А сега и онзи другият, чернокожият в училищния двор.

Тези мисли бързо прогониха съня.

Джинива отвори очи и си спомни една друга безсънна нощ преди години.

Не можеше да заспи, затова стана, отиде в хола и пусна телевизора на някаква тъпа комедия. След десетина минути дойде баща ѝ.

— Защо гледаш това? — попита, като примижа на светлината.

— Не мога да заспя.

— Вземи да прочетеш някоя книга. Ще е по-добре.