Дванайсетата карта [bg]

Слабичката, къдрава брюнетка никога не се интересуваше къде отива и не разпитваше за измислената му работа, която налагаше често да отсъства от дома. Никога не питаше какво е толкова секретно в този компютърен бизнес и защо вратата на кабинета му винаги трябва да е заключена. Беше умна и интелигентна, две различни неща, и за разлика от всяка друга жена не държеше да знае за живота му повече, отколкото той ѝ казваше.

Запознаха се тук, в Астория, преди няколко години, когато Томсън се беше покрил след убийството на един наркодилър. Седна до нея в гръцкото ресторантче и я помоли да му подаде кетчупа. После забеляза, че ръката ѝ е счупена и се извини. Поинтересува се дали е добре, какво ѝ се е случило. Тя отклони въпроса, но очите ѝ се насълзиха. Продължиха да разговарят.

Започнаха да излизат. Истината за ръката скоро се разбра и една нощ Томсън тайно посети бившия ѝ съпруг. След няколко дни Джейн му се похвали, че се е случило чудо — бившият ѝ мъж напуснал града и дори престанал да се обажда на момичетата, което иначе правел поне веднъж седмично, когато се напиел.

След месец Томсън се пренесе да живее при тях.

Това явно бе хубаво за Джейн и момичетата. Имаха мъж, който не крещеше и не биеше никого, пазаруваше на свои разноски, плащаше половината наем и им обръщаше достатъчно внимание. Той бе най-хубавото събитие в живота им.

В затвора Томсън се беше научил да не се набива на очи.

Положението устройваше не само Джейн и момичетата, а и него. В тази професия човек с постоянна приятелка или семейство е по-малко подозрителен от ерген.

Имаше обаче една по-важна причина да живее с нея, не само за удобство и от стратегическа гледна точка. Томсън Бойд чакаше. Нещо липсваше в живота му и той го чакаше да се върне. Вярваше, че жена като Джейн Старки — без големи претенции и със скромни очаквания — би могла да му помогне да го намери.

Какво му липсваше? Много просто — Томсън Бойд чакаше изтръпването да премине и душата му да се съживи като ръка, загубила чувствителността си от спане в неудобно положение.

Томсън имаше много спомени от детството си в Тексас — от родителите си и леля си Сандра, братовчеди, приятели от училище. Спомняше си мачовете по телевизията, как седеше пред електрическото пиано и свиреше акордите, докато леля му или баща му изпълняваха солото — доколкото позволяваха дебелите им пръсти (това бе наследствена черта). Как пееше „Напред, християнски воини“ и песента от „Зелени барети“. Как играеха на вист. Как баща му го учеше да работи с различни инструменти в безупречно подредената работилница. Как се разхождаха в пустинята, наслаждаваха се на залезите, наблюдаваха лавовите полета, койотите и змиите, които се движеха плавно като нежна мелодия, но целувката им беше смъртоносна.