Каменният кръг [bg]

Късноноемврийският дъжд трополеше по камъните на двора и по мрачните редици мъже, които стояха сгърбени под пороя. Червените куртки на стража не изглеждаха много по-щастливи от подгизналите затворници.

Майор Грей стоеше под стрехата на покрива и чакаше. Не беше най-подходящото време за провеждане на претърсване и чистене на затворническите килии, но по това време на годината нямаше смисъл да чакат времето да се оправи. А и с повече от двеста затворници в Ардсмюир беше необходимо да мият килиите поне веднъж месечно, за да предотвратят избухването на зарази.

Вратите към главния затворнически блок се отвориха и се появи къса колона затворници; те бяха свършили работата по чистенето, надзиравани от пазачите. В края на колоната ефрейтор Дънстейбъл излезе, понесъл купчина контрабандни вещи, които винаги изскачаха при подобно претърсване.

— Обичайните боклуци, сър — докладва той и хвърли жалките си находки върху бъчвата близо до майора. — Но може да погледнете това.

„Това“ беше малко парцалче, вероятно шест на четири инча, на зелено каре. Дънстейбъл погледна бързо редиците затворници, сякаш смяташе да хване някой от тях в издайническо действие.

Грей въздъхна, после изправи рамене.

— Да, предполагам.

Притежаването на шотландски тартан бе строго забранено от Акта против килтовете, който лишаваше планинците от въоръжение и им забраняваше да носят клановите си дрехи. Той излезе пред редиците мъже, а ефрейтор Дънстейбъл изкрещя рязко, за да привлече вниманието им.

— Чие е това? — Ефрейторът вдигна високо парцалчето и повиши глас. Грей погледна от яркия плат към затворниците, като мислено изреждаше имената им, опитваше се да ги свърже с несъвършените си познания за тартаните. Дори в един клан шарките варираха толкова много, че не можеше да се каже със сигурност коя на кой клан принадлежи, но имаше някакви общи цветове и дизайн.

Макалистър, Хейс, Инес, Греъм, Макмърти, Макензи, Макдоналд… стоп. Макензи. Това беше. Беше сигурен по-скоро заради познанията си за мъжете, отколкото заради връзката на тартана с конкретен клан. Макензи беше млад затворник, лицето му бе някак твърде овладяно, твърде безизразно.

— Твой е, Макензи. Нали? — попита Грей. Грабна плата от ефрейтора и го навря под носа на младежа. Лицето на затворника бе пребледняло под мръсните петна. Челюстта му бе стисната здраво и той дишаше тежко през носа си със слабо свистене.

Грей се втренчи победоносно в момчето. Младият шотландец също носеше в себе си онова ядро от неукротима омраза. Грей усещаше как страхът на младежа нараства; още секунда и щеше да се пречупи.

— Мой е. — Гласът бе спокоен, почти отегчен, и заговори с такова безразличие, че нито Макензи, нито Грей го осъзнаха веднага. Те се взираха един в друг, докато една голяма ръка посегна над рамото на Ангъс Макензи и леко дръпна парчето плат от ръката на офицера.